В една мрачна, футуристична стая (чудесна сценография на Чавдар Гюзелев) живее огорчен и мизерен във всеки смисъл на думата мъж, който не е виждал сина си от дете. След броени часове предстои същият този син, вече голям, да дойде на обяд. Междувременно става ясно, че годината е 2039-та, земята е пострадала от огромна екологична катастрофа, непрекъснато вали дъжд, сушата бавно изчезва под водата, а повечето животни са само спомен. Нищо чудно, че мъжът е толкова огорчен и мизерен - в подобни обстоятелства е трудно хората да са ведри и обичливи един към друг.
Така е, но само на пръв поглед. Историята на пиесата ни връща постепенно назад, чак до далечната 1968-ма година и влизането на танковете в Прага и ни разкрива драматичните и преплетени съдби на две семейства. Хората са се наранявали от край време, неразбирането е винаги смъртоносно – независимо дали е под киселинния дъжд на бъдещето или под слънцето на Австралия.
Някак си свикнахме да ходим на театър само за развлечение и сериозната история на „Когато дъждът спря да вали“ ме свари малко неподготвена. И същевременно ми припомни по един много убедителен начин, че театърът може да бъде истинско изкуство – сложно, смислено и концентрирано около една трагедия, която точно по Аристотел завършва с катарзис. Няма да пропусна и отличните актьори – Пенко Господинов, Ирини Жамбонас, Иво Аръков, Василена Атанасова, Петър Калчев, начело с великата Илка Зафирова. Истински хубав театър!
