Тя е Морийн, вече е на 40, все още е хубава, но не колкото навремето, когато е била кралица на красотата в малкото провинциално градче. Сестрите й са омъжени и далече, всичките й връстници отдавна са избягали и изглежда, че животът се случва някъде другаде, докато Морийн живее със старата си майка. Майката Мег е себична старица, която не става от люлеещия се стол, но успява и от там да манипулира живота на другите и да държи Морийн в пълно подчинение. Двете живеят в един затворен кръг от омраза и саморазрушение и вече не вярват, че някога ще настъпи промяна. Морийн е готова да избяга с първия срещнат, а майка й е готова да разруши живота й, за да я задържи. На фона на разказите на съседите за далечни страни и градове, където отдавна живеят всичките им близки, двете жени затъват все повече в нещастието си, неспособни да открият спокойствие и красота в своето сега.
„Кралицата на красотата от малкия град“ е първата пиеса на Мартин Макдона поставена в България (авторът е много по-известен с по-късните„Пухеният“ и „Ръкомахане в Спокан“). Гледала съм първата постановка на това произведение в Народния театър с превъзходните Ванча Дойчева и Мария Каварджикова и видяното снощи в театър „Възраждане“ е доста далече като качество. Текстът е силен, но без подходящите актьори образите на Мег и Морийн са неубедителни, скучни и дори дразнещи. Постановката е на Йосиф Сърчаджиев, който се изявява в ролята на разказвач, но дори неговата аура не може да спаси пиесата. Вероятно това е най-трудното – да се прецени къде претенциите надхвърлят възможностите. В тази пиеса изглежда в преценката си са сбъркали всички – и постановчикът, и артистите.
