Историята на Роки Брат, който заминава за Индия и остава там да живее в сиропиталище със серопозитивни деца, просто е обречена на зрителски успех. Това е факт – филмът има вече десетина награди от фестивали и повечето от тях са именно на публиката.
Въпреки това на мен през цялото време ми беше малко трудно да съпреживея избора и саможертвата на Роки. Филмът е сниман и разказан от най-добрия му приятел Стив и затова е обяснимо, че липсва и най-малка дистанция.
Роки е дете от проблемно семейство, отгледан от баба си и дядо си, във вечен конфликт с баща си и отчаяно търсещ любов и одобрение. Хората на Индия и особено децата на Индия му дават и двете безпрекословно. Те не изискват и не очакват от Роки нищо – те го приемат такъв, какъвто е и на неговата любов отговарят със стократно по-голяма. Живеейки с болните деца, Роки просто става като тях – той не се опитва да промени живота им, да привлече внимание или средства, да занимава организации и институции, за да осигури помощ за възможно най-много хора, изобщо да прави онова, което западният човек може. Роки просто е едно дете, вече пораснал, но все още напълно подвластен на стихийните закони на света. Ако се опитва да направи нещо, то е само с двете си ръце – да помага, да спасява, да превързва, да готви, да строи. Филмът го представя като светец – един смирен млад мъж, който живее в коптор и не се страхува да общува с болните.[[more]]На фона на проблемите със серопозитивните деца в Индия, това е капка в морето. От друга страна личният пример понякога е най-силното оръжие. Роки Брат е чудесен пример, стига да не беше представен така подробно нравоучително. В крайна сметка филмът не дава опции за подпомагане на сиропиталището с пари или по друг начин, нито обяснява каквото и да е за ХИВ позитивните и техния живот и лечение. Просто разказва за това, че има хора като Роки, чието най-голямо умение е да обича. И това, за щастие, може да спаси една малка част от света.
