Ако частица от Америка може да се случи в София, тя би звучала като този спектакъл – с текстовете на Керуак и Буковски и с джаза.[[more]]Честно си признавам, че отидох на това представление само заради Георги Кадурин. Толкова много го харесах в „Червено“, че просто взех билети за първото предстоящо представление с негово участие. И пак съм очарована. Кадурин разказва сам историите в „Късмет по дяволите“ и изиграва почти сам целия спектакъл. Помагат му повече с артистичност и театрални пози, отколкото с много думи, Пламен Сираков и Мариана Миланова. А на перкусиите е Андрей Велков, който сам с таланта си е половината спектакъл.
Избраните откъси от произведения на Джак Керуак и Чарлз Буковски са селектирани от Атанас Бояджиев и Богдана Костуркова. Няма централна тема, просто истории, които звучат добре на сцена – забавни или не толкова. Монолозите на театралния Чарлз не са изненада за почитателите на двамата автори – барът, пиенето, писането, пътуването, жените, музиката. А също така странни сантименти към още по-странни случки, повечето от които никога не са се случвали.
Актьорите изпълват всичко това с живот и присъствие. Георги Кадурин дори е по пантофи на сцената– просто е невъзможно да не го почувстваме близък и да не повярваме на всяка дума. Пламен Сираков е смешен почти без усилия, а Мариана Миланова неестествено престорена, както го изискват измислените женски образи.
Има смях и въздишки. И "малко количество болка". Не е класически спектакъл, който ще помня дълго, но има идея и атмосфера. Нима и двамата му автори не са точно такива?
