Не може да се каже, че съм чакала „Gaga: Five foot two”, но знаех, че Netflix го пускат на 22 септември. Знаех, че филмът е много очакван, че вече е представен на фестивал в Торонто, така че вечерта ни беше за нея, любимата ми Лейди Гага. [[more]]Тръпки ме побиха още при откриващата сцена, защото от телевизора се понесе нечовешката полифония на „Мистерията на българските гласове” с една много красива песен, „Кавал свири”, докато камерата показва Лейди Гага издигаща се нагоре преди старта на шоуто й в паузата на Super Bowl – върховният момент в кариерата на всеки американски изпълнител. С по-дълга фраза песента се появява в още един много красив момент, отново насочен нагоре...
„Gaga: Five foot two” на режисьора Крис Мукарбел е един изключителен подарък и акт на женска съпротива, в който всяка от нас може да се огледа. Да, ние не запълваме паузата на Super Bowl, но водим своите битки като жени, за да останем автентични или за да откриваме нови автентичности въпреки насилието на етикетите, чуждите очаквания или онази сила, над която никой няма власт. Всяка от нас живее с хроничните си болки и с хроничното си вдъхновение, които се борят за надмощие – жени, които „не са безупречни на вид, но са с диамантени сърца”, има навсякъде.
Точно този момент – да надделееш над вътрешните си болки и външния натиск и да поемеш в посоката, в която се чувстваш истински и себе си, е обект на „Gaga: Five foot two”.
Технически филмът е заснет по време на записването на последния й студен албум, Joanne, промотирането му и подготовката за шоуто по време на Super Bowl. Но идеята за нова автентичност на Лейди Гага е загатната по-отрано. Раздялата й с актьора Тейлър Кини, която вдъхновява някои от песните в албума и още не е напълно преодоляна от Стефани, както и епизод от семейната й история, свързан с починалата й леля Джоан, са процесите, които я тласкат към промяна и е ясно, че вече (може би) няма да я видим облечена в пържоли.
Филмът е в тона на „Don’t Look Back” (1967) за Боб Дилън и „Truth or Dare” (1991) за Мадона. За разлика от тях обаче тук епохата е друга и е много трудно да се „повдигне завесата”, за да се каже нещо ново в свят, в който Интернет се грижи тя да си стои повдигната постоянно. Ето защо едната критика към филма е всъщност, че това е един PR, целящ продажби на албума, и в това намирам и логика, и донякъде подкрепа.
Но всъщност за мен проблемът на „Gaga: Five foot two” изобщо не е в това. Проблемът му е, че е твърде аполитичен, а светът в момента няма полза от губене на време в това отношение и Лейди Гага трябваше не само да намеква и прошепва някои неща, а да ги каже ясно и високо.
Иначе Стефани е в пълно съзнание за камерата, следяща я навсякъде, и прави няколко сцени, които са напълно ненужни – например разговорът, докато стои топлес около басейна, или пък тази в лекарския кабинет, когато лекарката нарежда инжекциите, докато я гримират за следващата й поява.
Но други сцени не протичат по начина, по който са замислени, и точно те са най-интересните – посещението при баба й очевидно трябваше да доведе до един катарзисен момент, което обаче тръгна в една неочаквана и спонтанна посока с много човешки, трогателен и мъдър завършек. Сцените с феновете й също са много искрени и неподлежащи на режисиране, както и епизодът в супермаркета, където не открива албума си по рафтовете. Заради тези и още такива сцени зрителят научава повече за Стефани и за Лейди Гага и затова давам на този филм високата си лична оценка.
Лейди Гага страда от това, от което страдат най-големите хора. Тя иска да има всичко, но разбира, че не може – иска само да пише песни, да пее, да я обожават хората, да се обича с някой мъж, да имат деца и да са щастливи между къщите й с 300-милионното й богатство. Един от най-трогателните моменти във филма е свързан с това – когато казва, че през целия ден е лудница, в която всички искат само нея, говори се само за нея и с нея, но накрая остава в една дълбока тишина сама.
И точно тук сякаш идва мястото на „Мистерията на българските гласове” – за да покажат на нас, момичетата с диамантените сърца, че има един Космос, над който нямаме власт. Можем единствено да се стремим да бъдем себе си. Което никак не е малко.
