Диалог на две момичета след спектакъла:
– Поне беше кратко.
– Да, и това беше най-голямото му достойнство.
Подслушах неволно този разговор и се успокоих, че не само според мен това представление не е сред попаденията на Народния театър. Пиесата е по текст на Елин Рахнев, който пише наистина хубаво и част от репликите са поетични и красиви.[[more]]Проблемът е, че това не е текст за сцена. „Любов“ е нещо като импресия за любовта, страстно и хаотично написано есе за истеричната, сатиричната, вечната и случайната, за нея – Любовта. Сюжет няма, действие – също. Четиримата актьори на сцената – Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова и Никола Стоянов – рецитират пламенно репликите си, опитвайки се да са убедителни по най-популярния на родна сцена начин – като крещят оглушително. Освен това се простират чаршафи, дрънка се с тенджери и изобщо по всякакъв начин се демонстрира нагледно противопоставянето на ежедневното и битовото на любовта – възвишената и необяснимата.
Само че аз си мислех за друго. За тънката граница между символичното и претенциозното в драматургията и за по-видимата граница между добрия и лошия театър. В случая не бях попаднала от правилната страна.
