След като миналия месец една от най-влиятелните жени в съвременното изкуство представи оперния спектакъл „7-те смъртти на Мария Калас“ в Баварската опера в Мюнхен (заслужаваше си гледането, дори и онлайн), на 11 октомври BBC ще излъчи документален филм за нея – Marina Abramovic: The Ugly Duckling.

Тя отваря вратите на личния си свят пред Алън Йентоб, за да се върне в родния си Белград и да разкаже за семейството и порастването си в комунистическа Югославия, за влюбването си в пърформънсите и за Улай – един от най-важните мъже в живота й, с когото трябваше да се сбогува завинаги в началото на тази година. Филмът представя един по-интимен портрет на Марина Абрамович отвъд самонараняванията и изкуството, портрет на една жена, която много добре познава и болката, и несвободата, но и любовта... във всичките й форми.

Марина Абрамович винаги се движи между болезнената реалност и не спира да изследва докрай собствените си възможности – и физически, и емоционални. Не само когато е пред публика, но и когато се изолира в хижа в гората близо до Ню Йорк, за да гладува поне шест дни и да се свърже с природата. Нещо, което прави по-рядко, след като се разболява от лаймска болест. Нещо, което обаче не я спира да преодолее страха си от кърлежи. Преодоляването е нейният начин да продължи да живее, а болката – основното средство, с което го постига.

Още от първия си пърформънс, когато с висока скорост забива ножове между пръстите си или когато години по-късно с бръснарско ножче рисува върху корема си пентаграм (петолъчката като символ на детството й по време на комунизма), болката е това, което й помага да премине отвъд стената, пише тя в мемоарите си Walk Through Walls. Стената като символ на несвободата и ограниченията, които й налага собствената й деспотична майка, която до 29-ата й година я заставя да се прибира до 10 вечерта. И нито минута по-късно.

И ако за някои тя е суперзвезда в изкуството, то за други е ексхибиционист, мазохист, канибалист и неведнъж е получавала смъртни заплахи. „Аз съм артист, а не сатанист“, споделя обаче Марина Абрамович пред The Guardian и не е особено изненадана от различните конспиративни теории, в които заместват името й.

„Правя изкуство, защото вярвам в изкуството“, казва още в интервюто тя.

Тази година тя трябваше да има самостоятелна изложба в една от основните галерии на Кралската академия по изкуствата в Лондон, нещо, което не се е случвало на жена артист в 250-годишната история на Академията. Но за съжаление, тя беше отложена за 2021 година заради пандемията. Месеците в изолация обаче дават възможност на Марина да си почине, нещо, което още лаймската болест й дава сигнал, че трябва да направи. Затова определя тези месеци като нещо прекрасно. „Никога не съм била толкова спокойна, толкова щастлива, толкова фокусирана.“ Това й помага да презареди напълно силите си, за да може да се подготви още по-добре за Кралската академия.

„Като първата жена там трябва да направя нещо, което е много по-добро от това, което може да направи един мъж.“

Пърформънсът й в Лондон ще носи името After Life, защото както казва пред The Guardian: “Приключих с умирането“. Особено след спектакъла „7-те смъртти на Мария Калас“. И не че не мисли всеки ден за смъртта, но не като причина да изпадне в депресия, а напротив – да се наслаждава на живота. Защото от позицията на своите 74 години няма лукса да си позволи да бъде нещастна.

И преди всичко да бъде свободна – онова, към което винаги се е стремила. Отвъд стените, отвъд очакванията и капаните, в които сами се поставяме понякога. Неслучайно върху хладилника й има магнит, на който има цитат от Айн Ранд: „Въпросът не е кой ще ми позволи, а кой ще ме спре“. Не, няма кой да я спре, защото тя отдавна е постигнала свободата чрез изкуството. Затова му посвещава живота си.

5 имена в съвременното изкуство, които трябва да знаем