Използвайки стотици часове аудиозаписи, Стивън Райли е измайсторил забележителен документален филм, който вниква изключително надълбоко в това, което е карало актьора да изпъква над останалите. Така смята Найджъл М. Смит от “Гардиън” и ние нямаме причини да спорим с него – поне докато не видим филма “Listen to Me Marlon”, който тепърва ще излезе в разпространение през есента.
Въпреки шумния си публичен профил, Марлон Брандо е бил мъж, който държи на личното си пространство. И все пак в “Listen to Me Marlon” актьорът е разкрит чрез някои от най-съкровените си мисли. Режисьорът Стивън Райли е създал очарователен колаж, който сондира надълбоко психиката на своя обект. Като се има предвид нежеланието му да говори с пресата в по-късните му години, малко вероятно е, че Брандо, който почина през 2004 г. на 80, щеше да се зарадва на резултата от усилията на Райли.
И все пак филмът на Райли не е таблоидна вакханалия: той е поръчан от дружеството, което управлява наследството на Брандо и е изцяло изграден от стотици часове аудиозаписи, направени от самия актьор. Едва ли Брандо някога е предполагал, че откровените му записи един ден ще захранят цял документален филм, но благодарение именно на тях Райли е успял да отдаде своеобразна почит към актьора, каквато феновете му отдавна заслужават.[[more]]Райли започва филма си леко зловещо, с дигитално триизмерно изображение на главата на Брандо, поръчано от актьора за самия него през 1980 г., зад което се чуват откъси от лентите. Това дава тон за филма, който създава натрапчивия ефект, че актьора говори от гроба си. Но няма говорещи глави във филма на Райли, няма пресъздадени моменти от живота на Брандо – само сцени от работата му, скрепени с архивни интервюта, в които актьорът обсъжда живота си с безпогрешно разпознаваемия си напевен, мрънкащ глас.
Филмът е до голяма степен хронологичен – проследява преселването на Брандо в Ню Йорк в ранна възраст (“Спомням си как се напивах, лягах на тротоара и заспивах”), за да учи при легендарната театрална педагожка Стела Адлер; първия му “Оскар” за “На кея”, за който той признава, че го чувства незаслужен; по-късния му “Оскар”, спечелен за “Кръстника”, който той бойкотира (изпраща Сашийн Малкото перо да получи наградата в знак на протест срещу начина, по който се изобразяват индианците в холивудските филми); живота му като женкар, който става баща на най-малко 11, а може би дори 16 деца (“Бях млад и ми бе писано да пръскам семето си на шир и длъж”); семейната трагедия, която сполетя актьора в по-късните му години, когато синът му Крисчън застреля приятеля на своята полусестра Шайен.
Из филма са пръснати разсъждения на Брандо върху естеството на актьорското изпълнение, които доказват колко дълбоко е бил посветен той на изкуството си. Въпреки цялата си ексцентричност и странните обрати в кариерата си (да не говорим за потресаващата му красота на младини), Брандо не носи с лекота прозвището “най-великият жив актьор”. “Listen to Me Marlon” дава ясно да се разбере колко насериозно е вземал героят му своя занаят.
