ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Master of Art: „Айхам Ахмад – пианистът от Ярмук“

Master of Art: „Айхам Ахмад – пианистът от Ярмук“

Сред развалините на Ярмук децата карат кънки между отломки от бомбардировките. На близкия площад на едно бяло пиано, изрисувано в цветовете на палестинското знаме, млад човек свири и пее, а край него скупчени му пригласят децата от квартала. Всички са усмихнати, гласовете им кънтят, радостта им от музиката е очевидна. Децата са щастливи, защото това е дарбата на детството – да се случва навсякъде, дори където има война. Айхам Ахмад – пианистът на бялото пиано, има това за своя мисия – да създава музика, която помага на хората от неговия народ. Ярмук е палестинският квартал на Дамаск. В този огромен бежански лагер живеят 150 хиляди палестинци, но след началото на войната преди четири години Ярмук постепенно опустява и сега там има едва няколко хиляди души. Айхам не иска да бяга, съвсем не. Неговата мисия е да свири, да пее и да напомня за някогашния Ярмук, за родината. Един ден кварталът е завзет от ислямистите, които запалват пианото. Музиката е забранена, Айхам е принуден да бяга, за да оцелее.

Днес Айхам Ахмад е носител на хуманитарна награда, известен е в социалните мрежи и очевидно дори е герой на документален филм. Това обаче не променя факта, че и той като всички живее в общежитие за бежанци в Германия, чака от месеци да го извикат на интервю и не знае какво се случва в Дамаск с жена му и с двете му малки момченца.

Това е едно от многото лица на трагедията, която наблюдаваме достатъчно отблизо в последните години. Талантът на Айхам го прави по-различен и по-близък до зрителя, защото музиката е разбираем за всички ни език. Но това си остава един мъж от далечен град, самотен, обречен да не види родителите си вероятно докато са живи, а синовете си – неясно кога. Не мога да си представя, че има човек със сърце, който би му казал в лицето: „Иди си“. 

 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...