Старая се да гледам всичко в "Сфумато", включително и гостуващите постановки. Така попаднах на "Мечтата на Наташа" от Ярослава Пулинович – свръхмодерната 28-годишна рускиня, с режисьор свръхмодерния актьор Ованес Торосян. За Пулинович бях чел доста критически високомерно-наставляващи снобски текстове, които се опитват да убедят зрителя, че нейната драматургия е таблоидна, плитка, злободневна, нетрайна еднодневка, дори пошла, фастфуд и риалити, директно манипулативна и сантиментална, в която героите са плоски и плакатни типажи, нямат свой характер и плътност, а ситуациите са обикновени и безвкусни. И тъй като мразя съвременна руска драматургия, бях склонен да повярвам... Докато не гледах великолепния спектакъл "Жана" в Народния и не разбрах, че тя е всъщност доста свеж, оригинален, талантлив и конвертируем глас в съвременната драма. А от Ованес очаквах нещо действително добро, но знаейки, че е звезда сред тийнейджърките, се бях настроил цял клас невръстни девойки да въздиша около мен, затова си взех предварително билет. В салона (мазето на "Сфумато") бяхме седем души, един критик и разпоредителката. Срамно, жалко и гадно, защото представлението е чудесно.
За час и петнайсет минути се запознаваме с две главни героини, и двете Наташа – първата (София Рухова) е дръзка, агресивна, дразнеща (но дребна и хубавичка), с огромно самочувствие и претенции, разглезена, суетна, повърхностна, самовлюбена, завистлива, завършена егоистка, предизвикваща основателни съмнения, че е социопат и е способна на зловещи и крайни постъпки. Заета с пиано, балет, спорт, от богато семейство с положение в обществото, тя е избрана за водеща на тийнейджърско предаване по телевизията. Вместо да е щастлива, тя е ненормално обсебена от съседка-съученичка, бедна и наркоманка, според нея безлична и обикновена, която обаче незнайно защо всички харесват, включително телевизионният режисьор и момчето, в което Наташа е влюбена и което й принадлежи (пак според нея) по право. Нейният край само ни е загатнат чрез санитаря (Александър Томов), с чийто прочувствен и пълен с копнеж монолог започва спектакълът.[[more]]Втората (Милена Ерменкова) е дребничка, прегърбена, невзрачна, сгушена между раменете си, с хваната на опашка коса, безформено и евтино облечена, с обикновено лице и задъхан говор. Разпитва я следовател (Ася Димитрова), а тя разказва безрадостното си детство на изоставено дете в дом – нежелана, самотна, отритната от обществото, тормозена от възпитателките, недохранена, без нищо свое, лишена от дом и родителска ласка, почти без приятелки. И когато след злополука това зверче среща журналист – възпитан, добър, любезен, деликатен, внимателен, а и млад, хубав и напет, втората Наташа се влюбва лудо в него, но още по-страшно – втълпява си, че и той е влюбен в нея (нормално и разбираемо всъщност – в нейния безчовечен свят така може да се държи само някой, който изпитва нещо към теб). Маниакално и страстно привлечена от него, тя го вижда с друго момиче (явно приятелката му), чувства се предадена и излъгана, и отчаянието, агресията, озлоблението и насилието вземат връх (пак нормално – в ежедневието ѝ проблемите се решават така)...
Истински вълнуващ, психологически, емоционален театър, разтърсващ, зъл и жесток. Такъв, какъвто и трябва да бъде. Останалото е празно и кухо теоретизиране. Гледай!
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие.
