Изкуство

Методи от No More Many More: Още не съм написал най-добрата си песен

"Не ме задоволява нивото: „Абе, става...“

Методи от No More Many More: Още не съм написал най-добрата си песен

Методи Кръстев (вляво) и No More Many More
Снимка: ProjectorPlus

В градската джунгла от нова БГ музика има няколко нови банди, които изпъкват с много силно присъствие. Една от тях е групата No More Many More, в която Методи Кръстев е лийд вокал, китарист и автор на текстовете, а останалите са Радослав Гергов – вокали и ударни, Владимир Иванов – ударни, Гриша Георгиев – бас китара, Камен Александров – китара, Мартин Стоянов – Мартист – клавири.

Последният им трети албум "Помогни ми" е толкова добър, че се слуша на repeat, а едно от парчетата - "Полуизяден" - е включено в саундтрака на филма "Шекспир като улично куче". Песните от тази тава като „Човек от слама“ и "Помогни ми" са едновременно вдъхновяващи и разчувстващи с брилянтни текстове, безкомпромисно звучене и послания, които стигат директно до публиката. 

В момента No More Many More записват своя 4-ти студиен албум. Разговаряме с двигателя на бандата Методи Кръстев за музикалната реалност, амбициите и възможностите за българските музиканти и за плановете за 2023 година. Първото им концертно участие за годината е на 14 януари в Download Club в Пловдив.

Методи, 2022 г. беше доста силна за родната музика. Поздравления и за последния ви албум "Помогни ми". Много съм впечатлена! Как се приема от публиката?

Годината беше доста силна за нас, имахме много участия. На един от фестивалите през 2022-ра свирихме на една сцена и с Рони Ромеро (Haskovo Rocks). Дано 2023-а да е още по-интересна!

Албумът се приема много добре. На концертите идва все по-широк диапазон от публика. Новото е, че идват  хора с малките си деца, харесват ни. Имаме и едно ядро от фенове, които са много верни и не пропускат наше участия.

Как се събира една група, която да е толкова добре споена?

Не е толкова лесно. Предишният ни басист, например, ни напусна. Имахме няколко участия в комерсиални предавания и ни се разминаха мненията за това дали трябва да има задължителни квоти за българска музика. Според мен не е задължително (и го казах в „Шоуто на Цитиридис“), а тогавашният ни басист не се съгласи с мен. А аз мисля, че когато си направил българска музика и е достатъчно добра, тя стига до хората и да искаш, не можеш да я скриеш. Има социални мрежи, хората те викат, научават те. Няма нужда от задължителни квоти. Хората не разбраха, че пак ще пускат от онази българска музика, която не е готината – Криско, фолк и рап от селския тип, за сметка на останалите неща. 

Как съвместявате живота си с музиката? Методи, ти работиш само това, но останалите членове на бандата правят и други неща. Каква е цената?

За нас не е толкова допустимо да свирим след работа. От две години не работя нищо друго. Напуснах си работата за кинопроектите към „Бояна филмс“ – правех специални ефекти, много хубава творческа работа, обаче трябваше да избера - дали да си завърша албума, или да изкарвам пари. Вече от две години се заминавам само с музика. За мен е важно да имаме концерти, на които да сме безкомпромисни по отношение на свирене, осветление, звук.  

Имаме мениджър - ние сме разхвърляни като музиканти. Кандидатстваме по проекти, които са финансирани от НФК (Национален фонд култура), макар и с непълно финансиране, спечелвайки 4 - 5000 лв., които не стигат доникъде за запис, но те ангажират да спазваш срок. Това за нас е дисциплиниращо. Ако не свършим работата за 1 година, трябва да върнем парите. Затова, ако се забавим заради някой от групата, който е решил да отиде на морето, или защото имаме по час-два след работа, се ощетява цялата група. 

Не е лесно да гониш срокове, но така се прави в цял свят. Демокрацията свърши.

На няколко песни имаме бас, който е направен синтетично. Подбрал съм най-приемливо звучащите неща, но съм дал срок и имам условия, с които останалите трябва да се съобразяват.

За амбициите да правят музика извън България, вижте на следващата страница...


Имате ли амбиции бандата да работи извън България?  

Имаме покани за Лондон и за Брюксел това лято. От месеци имаме кореспонденция с Берлин. Нo за пробив на наша банда навън, имам да кажа само, че

нивото в Англия и в Европа е убийствено високо. В едно барче, тип квартално 15-годишни лапета свирят толкова яко като някои от най-добрите български групи.

Другото е езикът. За да успееш там, трябва да си в средата, да се срещаш с техните музиканти, да сте приятели. Те са общност. Ние сме имали различен живот и говорим и пеем за различни неща. Няма как да направя текст, следейки световните тенденции или да взема визия, или аранжимент, докато съм живял в България. Не съм такъв музикант. На нашето ниво българските групи са с ограничени възможности. Тук публиката ни е 2 милиона. Ако не можеш да напълниш един клуб с 50 или 100 човека, рекламата, начинът на свирене имат нужда от преразглеждане.

Но не е само причината, че няма публика или няма добър маркетинг. Качеството е в това да си свършиш работата по-добре от останалите.

На живо сте страхотни. Как се постига това?

Нямаме избор. Това е най-ниското ниво на свирене, което можем да си позволим. Има и друг елемент, че дори да си свършиш работата супер добре, пак не е сигурно, че нещата ще станат. Аз съм доволен от това, което правим, но искам повече. Още не съм написал най-добрия си текст.

Как се ражда една песен - първо пишеш текста или първо е музиката?

Понеже свиря на китара, много неща идват с мелодиите. Това е въпрос на личностна характеристика. Ти слушаш, но всеки (според това, което носи в себе си) запомня важните за него неща. В текстовете има много неща, които вълнуват хората, а всъщност няма нищо гениално. Но начина, по който съм го направил, да не съм излъгал в нито един момент и всяка буква да е на мястото си. Това малко хора го могат и е въпрос на работа.

Не ме задоволява нивото: „Абе, става“. Истинското е да няма нищо, което да не може да се направи по-добре.

Това се отнася и за музика, и за текст. От 30 записани песни, избирам за албума 10. Не искам пълнеж, нито да има слабо парче. Сега приоритет ми е да работя с новите хора, да използвам силните страни. Те да ме провокират да направя нещо още по-добро. Аз вече знам какво искам, но трябва още работа. Като звук, присъствие, паузите, има разни работи. Искам да се провокирам да работя на следващо ниво. Нямам избор. Ако направя един слаб албум или слаб концерт, нещата тръгват надолу.

Доволен съм от това, че хората знаят текстовете ни. Идват на концерти, харчат сума ти пари, за да ни слушат на живо. Мърчът ни свършва постоянно. Това е комплимент за нас.

За любимите песни... 


Коя е песента, за изпълнението на която всеки път се вълнуваш много? 

„Не мога да спя“. Написах я в колата, докато отивам към студиото. Текстът го записах на диктофона и това са такива неща, които съм ги писал, без да ги мисля. Някак стават на прима виста. „Не и този път“ също – тя и заради изборите беше много специална.

Тогава още работех от 7 сутринта. Ставах в 4:30, за да може до 6 да си напиша нещата, за да съм готов за репетиции. Не става така. Две работи и от два стола - на земята. Сега отделям по 2 - 3 часа за писане на текстове, редактиране и слушане. Имам диктофони. Описвам къде и какво и после оставям време да отлежат, за да видя какво искам да стане с тях. 

Други песни стават веднага.

Сега съм в застой, защото записахме едни неща, които загубихме в един откраднат лаптоп и сега ги записваме отново. Аз се опитвам да ги направя малко по-добри и зациклих. 

Повечето музиканти са много чувствителни и всяко едно нещо влияе на изпълнението. Ако си подредиш сетлиста, ако размениш 3 песни, концертът става друг. И ти си отговорен за това. Никой не го интересува дали си имал време, дали си репетирал, дали жена ти те е напуснала. Трябва да излезеш, да го забравиш и да дадеш най-доброто от себе си.

Импровизираш ли на сцената?

Всеки път. Понякога заради малки неща може да се изпусне вайба. Сетлистът е направен. Знам в колко ще започнем, знам колко хора ще дойдат. Но като дойде публиката, знам, че тази песен не е за сега. Сменям.  

Трябва да си супер концентриран, а да не ти личи въобще и да го направиш, все едно си го репетирал 100 пъти. Останалите са в супер стрес. Но щом съм го започнал, групата слуша и влиза от там, където съм го направил.

No More Many More бяха сред групите, които подкрепиха петицията срещу затварянето на „Терминал 1“.  Има ли достатъчно сцени за българска музика?

Когато имаш едно ниво, можеш да свириш, където искаш. Избираме си, където ни е кеф. Не зависим толкова от местата. Редовно свирим в Swinging Hall, „Строежа“, „В тънка червена линия“, имаме акустични събития в Road 66.

„Терминал 1“ беше важно да го има, защото (за разлика от другите лъскави места като Joy Station и Sofia Live Club с по-голяма сцена и свирят трибют банди, или занаятчии) свиреха групи от ъндърграунд до световноизвестни. Там беше единственото място, на което реално може да си свериш часовника със световните имена. Свирили сме с Everlast, подгрявахме ги на два концерта. Една и съща сцена, едно и също осветление, един и същ озвучител, едни и същи хора като стейдж мениджъри – хайде направи го като него!

Значи българските банди не са по-лоши от световните. Но едно е да видиш една световна банда и да я видиш там и също толкова добра банда да я гледаш в „Строежа“. Нещата са от земята до небето. „Терминал 1“ беше достатъчно добър клуб за световна банда и широк клуб за български банди над средното ниво. Там наистина може да направиш разлика между западните банди и нашата. Сега ние и „Остава“ и Стефан Вълдобрев, Jeremy?, вече можем да свирим на голяма сцена. 

Какво си пуска Методи Кръстев...


В София ситуацията е все пак приемлива. А как е ситуацията в страната? 

Имаме страхотна публика в цялата страна. Във Варна в клуб „Ментол“ и „Varna Live Club“ стават хубави концерти. Пловдив също. Би било още по-добре да се развие сцената и да не мислим само за нас, а все повече български артисти да са слушани и да ни изпреварват. Хубаво е, когато има конкуренция, за да има по-високо ниво. Тогава повече хора ще бъдат ангажирани за хубавата музика.  Важното е да има банди, които събират хората. "Остава", „Керана и космонавтите“ и COOL Den, ALI, Jin Monic са все страхотни банди на световно ниво. Смятам, че е супер важно да се подкрепяме едни други, да има общност. 

Какво си пускаш в колата например?

Радио. Предпочитам да не слушам музика, защото се влияя и започвам да крада. Ако ни чуеш албумите, може би има едно-две неща, които може бегло да ти напомнят на нещо. Нямаме заимствания. Търсил съм референции като саунд и като работим върху звука на барабаните, искам конкретно звучене. Знам какво искам само като референция. Иначе никога мелодична линия, груув и важните неща за нас, не съм си позволявал да заимствам. Пред себе си знам, че не съм го направил умишлено. С 3 акорда можеш да направиш 30 песни. Но съм избягвал винаги да се влияя.

Повлиян съм от Seattle вълната. Но не слушам никакъв хардрок и метъл. Като малък слушах много Nirvana, Extreme. А като ходех на уроци по пеене, ме учеха по един начин - да си пазя гласа, на специфични школовки.

Е, за мен няма такива неща. И някои от най-техничните певци в консерваторията не звучат перфектно. Ходил съм на уроци при хора, които са ми дали повече от всеки професионален учител. Не е само ученето, а разговорът, отношението върху дишането, пеенето, да не лъжеш, да не имитираш, да си намериш твоите силни черти. Това е разликата с аматьора – той иска да научи всичко и да може да имитира всичко, а професионалистът знае какво може и прави само това, в което е силен.