В нашето съвремие малко творци успяват да придобият такова голямо внимание и обич, без дори да натрапват таланта си. Мира Дойчинова често крие себе си зад псевдоним, който обаче за четящите поезия е известен, и той е irini.

Някъде късно по нощите, след здрач и преди зазоряване, влизам в страницата на Мира да прочета нов неин стих и да се насладя на поезия, която докосва. И като всеки, достигнал се до стиховете й, да се припозная в тях. Да потръпна от вълнението на това разпознаване.

Колкото и грижливо да пази личното си пространство – всеки познава нейната крехка и одухотворена душа.

Има хиляди приятели, четящи нейните стихове; хиляди, до които е стигнала само с една дума, попаднала в сърцето им. Успява да издаде стихосбирка през 2012 г., „Душата ми е скитница”, която се преиздава за четвърти път. Втората предстои и ще е с име "Обич, пълна с небе". Ако трябва да опиша как въздейства на мен, бих я определила като Малкия принц, но в женско тяло, и тук и сега. Тя е това момиче, което живее „на ръба на чудесата”, и ни разкрива видимото само за сърцето.

На малцина е призвание да могат да опишат себе си с лазурността на поезията. А тя пише за всичко, което вълнува сърцето й, за Животът, Вселената и Всичко останало.

Всъщност Мира е отговорила на всички въпроси за самата нея. А отговорите са част от стихове й:

Пишеш, защото...

„Пилея си мечтите – имам много,
и който иска, нека да ги вземе.
С последния си дъх ще дишам обич.
И пак така – ще си спечеля време...”...

Зимата кара ли те да пишеш по-тъжни стихове?

„Готова съм за зимата. Да тръгваме.
(И вятърът танцува като луд.)
Най-хубави са винаги прегръдките,
когато сме замръзнали от студ...”

Криеш личното, а всъщност най-съкровеното е на показ, има ли още тайни за сърцето ти?

„...Останах си момичето, което
безмълвно си говори със звездите,
на две пресечки от света на хората.”

Как обясняваш твоята популярност и обичта, която те залива?

„Нямам мисли по себе си. И съм аз. И обичам.
Днес съм цялата смелост. Разсъблякох и болките.
И останах по блясък. Но пък той казва всичко...”.

Какво са Животът, Вселената и Всичко останало за теб?

Рецепта за Поносимост

Сега ще ти разкажа как да стане
светът почти с идея поносим:
Една ръка, поставена на рамото,
в мига, когато всичко те боли.
Един поет, обичащ до полуда,
и лист хартия. Може и салфетка.
Една душа, повярвала във чудо.
И жест на помощ, неочакващ сметка.
Една надежда още непомръкнала,
запалила искрица светлина.
И гледай, сякаш Пролет се промъква
във мислите. И във света.
А после трябва също малко време,
в което да се чуеш сам самичък.
Сърцето ти – една вселена в тебе –
очаква просто да се заобичаш.
Нататък всичко е пределно ясно:
Човекът е роден, за да живее.
Щом себе си врече във вечно щастие,
без избор е светът. Ще оцелее.

Вярваш ли, че е възможно?

„А някъде едничка пеперуда
с крилцата си ще прави ураган...
Живея на ръба на всяко чудо.
Една идея обич. И си там.”...

Времето, прекарано в прочетен стих, никога не е загубено. Това е музиката за сърцето ни, която ни кара да вярваме, че невъзможното е напълно реално. Влива в сърцето ни мечти и както еднорог най-мътните, отровни води, ги пречиства.

С пожелание за вдъхновение, за да не остава сляпо сърцето ни!