Пиесата на Хуан Майорга „Момчето от последния чин“ е преведена на български от Нева Мичева и трябва да призная, че името на преводачката беше много сериозна причина да избера този спектакъл. Другата беше името на Стефан Вълдобрев в главната роля. Изборът ми се оказа напълно оправдан. [[more]] Пиесата е екранизирана от Франсоа Озон във филма му „В къщата“ и режисьорът има няколко награди за своята адаптация, но на сцената на театъра историята стои не по-малко убедително, далеч по-нормално и с много интересни акценти. Трудно ми е да преценя дали това е заслуга на оригиналния текст или е привнесено от актьорите, но в крайна сметка именно това е майсторството на добрия актьор – да направи ролята си „своя“.
Стефан Вълдобрев е в ролята на учителя по литература Херман. За учениците му литературата е страхотно досадна, а съчиненията им са лаконични и неграмотни точно толкова, колкото са вероятно и на връстниците им у нас и навсякъде по света. Единствената светлина в професионалния живот на Херман е най-добрият му ученик Клаудио (Димитър Николов), който чете и пише с голямо удоволствие.
Има само един малък проблем – Клаудио си има любима тема за писане и това е животът на съученика му Рафи и неговото семейство. За да поддържа своето присъствие в дома на Рафи и за да продължи да снабдява учителя си с поредните части на своята история, Клаудио е готов да лъже, да рискува и да злоупотребява с доверието на съученика и семейството му. Изглежда за Херман в това няма никакъв проблем – в крайна сметка изкуството трябва да оцелее, дори да е за сметка на живота.
Стефан Вълдобрев е изключително симпатичен и емоционален в ролята на човек, който се опитва да вземе най-доброто решение, но не може да се отърси от очарованието на добрия разказ. Във филма на Озон ролята се изпълнява от Фабрис Лукини и той е много по-отблъскващ в своята меланхолия и мрачно злорадство. Краят на театралната история също е отличен, напълно истински и някак си единствено възможен. Точно такъв, какъвто Херман учи Клаудио, че трябва да бъде идеалният финал.
