Единствената постановка на Александър Морфов, която той реализира като директор на Народния театър, предполага доста високи очаквания. Много от тях в случая са напълно оправдани – представлението е впечатляващо, монументално, направено с размах и въображение, типични за един от знаковите режисьори на родна сцена.
С изключение на интермедиите в паузата на „Животът е прекрасен“ – впрочем, също представление на Морфов със сценография на Никола Тороманов-Фичо, на сцената на Народния театър не съм виждала толкова голяма, добре организирана и изкусно направена кинокартина. А сцената на театъра наистина позволява много в това отношение. В „На ръба“ пространството е максимално употребено във всичките си измерения, включително и акустично – на сцената през цялото време има оркестър, който свири вариации на основния музикален мотив. Изгреви и залези, прелитащи самолети и фойерверки, панелни блокове и малки квартални пазари, дори истинско бунище – сцените от спектакъла се разиграват пред очите ни с грандиозен размах.[[more]]Добре би било към всичко това да има и сценарий. Вероятно е мой пропуск, но не бях запозната предварително с факта, че единствените реплики в постановката са „Изроди!“, „Боклуци!“ и „Майката й е***а на тая държава!“. Предполага се това да подсили ефекта от пантомимата на актьорите, до един облечени като клошари, но за мен подобни внушения са прекалено буквални и по-скоро имат обратен ефект. За щастие представлението е достатъчно кратко и не успява да досади силно, но и не оставя трайно впечатление. Мисля, че театърът като изкуство разполага с повече средства за внушение от безсловесните живи картини. И дори ако приемем, че „На ръба“ е спектакъл, поднесен в абсолютния смисъл на античното „хляб и зрелища“, то в него наистина има много зрелища. Но без хляб.
