ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Най-после нещо хубаво и родно в Квадрат 500

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Националната галерия по дефиниция трябва да показва изкуство, което е българско, ценно, уникално. Най-после една изложба прави точно това.

Досега бях ходила в „Квадрат 500“ един път. Разгледах го, по моите непрофесионални критерии – става, в смисъл че единственото ми посещение беше приятно, но не бих се върнала повече. И понеже мога веднага да изброя поне пет галерии в чужди държави, в които съм ходила много повече пъти, то значи нещо генерално не е наред в това пространство. В крайна сметка никоя галерия не живее от туристите, местните хора също трябва да имат любопитство, нужда да видят какво ново се случва и да знаят, че то си заслужава. Засега само Софийска градска художествена галерия прави това напълно успешно. Откакто Яра Бубнова е и.д. на Националната галерия и в "Квадрат 500"също започват да се случват любопитни, качествени неща и това е чудесно.

Изложбата „България през стъклото на времето“ е интересен проект – снимките са много стари, но всъщност не са документални, както се очаква от анотацията, а са по-скоро „рекламни“. От една страна, поради напълно естественото отношение към фотографията преди един век – да се снимат е било нещо специално, хората са се нагласяли и са позирали търпеливо, дори децата на снимките са застанали „мирно“ и са сериозни. От друга, фотографът Марко Близнаков, дядо на дарителката Надежда Близнаков, е правил тези снимки с цел да разказва за родината си в Италия, където е бил почетен консул. Тоест той обяснимо е търсел и снимал само най-красивото и впечатляващо в родината. Ето защо тази изложба показва една красива и според точното наблюдение на Иво Хаджимишев – мирна България, с хубави и чисто облечени хора, впечатляващи църкви, китни селца, чудни шевици и бижута.

В медиите има повече от достатъчно информация за историята на експозицията, реализирана от фондация „Ценности“. В случая рекламният шум е оправдан – определено си заслужава да видите изложбата, която ще е в зала 19 ("Квадрат 500") до 7 април. На първо място всеки посетител обезателно ще открие нещо, което му е близко и съкровено. Аз например намерих, снимана отблизо, гривната, която съм наследила от прабаба си или поне много подобен модел, защото както пояснява надписа, в България тези гривни са широко разпространени. Освен това се умилих много на снимките на видимо градските девойки, облечени в носии, но с градски обувки и прически. Имам такава снимка на баба си от онази епоха, това е било много модно сред гимназистките, да се снимат с носии. На една от снимките на изложбата се вижда как един от младите мъже е комбинирал носията с бяла риза и вратовръзка.

Специално внимание заслужават и пояснителните бележки към всяка снимка. Консултант-етнограф е Анелия Милушева. Много точно и честно поясненията към снимките обясняват фактите от бита на българите преди век – общество традиционно и консервативно. В него жената си има женска роля и функция, а мъжът – мъжка. Всяко нарушаване на границите на тази конвенция за женско и мъжко носи нещастие, а традициите имат за цел да запазят и пренесат в бъдещето това разделение. И независимо дали ни харесва и дали ни звучи съвременно, това е абсолютно вярно.

Откриването на изложбата беше посетено от много повече хора, отколкото залата побира и дано това е добър знак и за тази експозиция, а и за галерията изобщо.

 

Ван Гог, Дрюрер и жените в изкуството на 2019-а

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...