Как да изпратим лятото, като то не си е отишло още? Не и тук край морето. И макар да има вече есенни колекции по магазините, вечерите да ни карат да посягаме към дебели пуловери, утрините да ни карат да се оглеждаме за одеяло, в което да се сгушим на топло – тук, край морето лятото още не е минало.
„Оставаме, Оставаме” се пееше в емблематичната песен от филма „Оркестър без име“. Най-хубавата сцена за край на лятото и за невъзможността да го пуснеш да си отиде… Да си отидат хубавите спомени, летните приключения, сините звездни нощи. Да си отидат веселите емоции и красотата на деня, когато знаеш, че цял ден ще правиш едно – ще се излежаваш блажено пред лицето на морската стихия.
[[more]] Ако живееш до морето, ще имаш много дни, в които да си кажеш: „Има още лято, има още слънце и мечти.“ Аз все още ходя до плажа – всичко е някак тихо там… И не съвсем. Все още има хора на брега и в морето. Има весели глъчки, не толкова многобройни, но има. И най-забавното е, че има все едни и същи групи – такива като от филма по-горе. С млади хора, изпълнили лятното си време с морски картини и хиляди впечатления. И точно както във филма стоят на брега, някак посърнали…
Да, лятото си отива и всеки залез вещае хлад. Но все още се процеждат топли лъчи, които правят сбогуването по-трудно. Карат те да се взираш в слънцето:
Карат те да отваряш вратата на мечтите и да пускаш през нея сина на слънцето:
Карат те да отиваш нощем до плажа, да оставаш фаровете пуснати и тихо да шептиш: „Остани още ден!“:
А лятната тъга те поглъща и дори червената ти рокля не стига да я почетеш подобаващо:
