ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Невидими

Невидими

Разтърсена из основи – така се чувствах след представлението „Невидимите 1“ в Червената къща. Темата не е лесносмилаема, но и не е само от темата – този спектакъл просто руши високите стени, зад които ние, като общество, сме се скрили от проблемите на хората с увреждания. И когато падне и последната отломка, оставаш гол и уязвим не само пред тежката истина, но пред факта, че е толкова лесно да си затваряш очите за нея.

Цикълът от пиеси „Невидими“ е посветен на онези онеправдани членове на обществото ни, които имат нужда не само от законодателство и достъпна среда, но и от нашето човешко отношение и съпричастност. Първата част е посветена на хората с увреждания, втората – на китайците в България, а третата, която ще бъде поставена до края на годината, ще бъде за бездомниците. Режисьорът Неда Соколовска от студио Vox Populi прави този цикъл по метода „вербатим“ , иначе казано - документален театър. Спектакълът е построен върху документални свидетелства на истински хора, а най-впечатляващото за мен, извън очевидната тежест на темата, беше безкрайно естественото изпълнение на актьорите, почти до един – млади и непознати.

Не може да не е впечатляваща именно тази естественост на фона на личната ми умора от преиграването на актьорите в много други постановки, за които сме писали… Дори не знаех, че е възможно да съществува такъв тип театър тук, дори не знаех, че съществува такъв театър… Макар личните ми предпочитания към документалистиката винаги да си били силни – още от студентските ми години, когато за пръв път бях очарована от американската литературна вълна, наречена non fiction, с най-видни представители – Норман Мейлър и Труман Капоти.

Но да се върна към „Невидимите“. Това е спектакъл, който не размахва пръст, не те не назидава, но леко и почти неусетно те хваща за гърлото. Накрая, с неочаквано силен финал, те разплаква. Но си тръгваш с леко сърце, пречистен и с чувството, че театърът наистина е храм, а ти си имал възможност да се докоснеш до тайнството не само на изкуството, но и на човечността.

 

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...