Разтърсена из основи – така се чувствах след представлението „Невидимите 1“ в Червената къща. Темата не е лесносмилаема, но и не е само от темата – този спектакъл просто руши високите стени, зад които ние, като общество, сме се скрили от проблемите на хората с увреждания. И когато падне и последната отломка, оставаш гол и уязвим не само пред тежката истина, но пред факта, че е толкова лесно да си затваряш очите за нея.
Цикълът от пиеси „Невидими“ е посветен на онези онеправдани членове на обществото ни, които имат нужда не само от законодателство и достъпна среда, но и от нашето човешко отношение и съпричастност. Първата част е посветена на хората с увреждания, втората – на китайците в България, а третата, която ще бъде поставена до края на годината, ще бъде за бездомниците. Режисьорът Неда Соколовска от студио Vox Populi прави този цикъл по метода „вербатим“ , иначе казано - документален театър. Спектакълът е построен върху документални свидетелства на истински хора, а най-впечатляващото за мен, извън очевидната тежест на темата, беше безкрайно естественото изпълнение на актьорите, почти до един – млади и непознати.
Не може да не е впечатляваща именно тази естественост на фона на личната ми умора от преиграването на актьорите в много други постановки, за които сме писали… Дори не знаех, че е възможно да съществува такъв тип театър тук, дори не знаех, че съществува такъв театър… Макар личните ми предпочитания към документалистиката винаги да си били силни – още от студентските ми години, когато за пръв път бях очарована от американската литературна вълна, наречена non fiction, с най-видни представители – Норман Мейлър и Труман Капоти.
Но да се върна към „Невидимите“. Това е спектакъл, който не размахва пръст, не те не назидава, но леко и почти неусетно те хваща за гърлото. Накрая, с неочаквано силен финал, те разплаква. Но си тръгваш с леко сърце, пречистен и с чувството, че театърът наистина е храм, а ти си имал възможност да се докоснеш до тайнството не само на изкуството, но и на човечността.
