В миналото бях доброволец, работeх в организации, управлявах проекти и бях ангажирана с превенцията на ХИВ и наркотици сред младите хора. Бях свидетел на създаването на коалиция АНТИСПИН, видях как се родиха организации, стратегии, навлизането на Глобалния фонд за борба със СПИН у нас. Дейности. Личности, които правят всичко по силите си. България винаги е имала една много добра превенция на ХИВ и адекватни мерки още от началото на 90-те, благодарение на прекрасни хора, като учителката ми по биология Малина Едрева (мисля, че е важно винаги да споменаваме поименно учителите, които са оставили трайни следи в живота ни) , която още тогава знаеше и ни запали за новия, нечуван до тогава подход „обучение на връстници от връстници“. Ключовата дума за мен и за много мои приятели и колеги цяло десетилетие беше 'повишаване на информираността'.
Но честно казано, вероятно поради младостта ми , или поради това, че аз всъщност никога не съм виждала заразен с ХИВ човек, никога не успях да разбера истински какво е ХИВ и какво е било, докато не се запознах с една пиеса, която наскоро беше филмирана от HBO, счупи всякакви рекорди по гледаемост и която отсега се обзалагам, че ще се бори за всевъзможни награди Еми и ще ги спечели!
Пиесата се казва „Нормалното сърце“ и е на сцена вече 30 години. Базирана на спомените на един от първите активисти в борбата със СПИН в Ню Йорк между 1981 и 1984г. Този човек се казва Лари Креймър ( в пиесата - Нед Уийд). Човек с "голяма уста", който попада в центъра на един ураган от смърт, който повлича всички около него. И в този вихър успява да разпознае любовта, да я хване и да я задържи за момент, преди да се откъсне от него завинаги. А той самия да оцелее, за да я разкаже. Разказът му ме впечатли, защото не е твърде сърцераздирателен, а по-документален, човешки и не дърпа само емоционалните ми струни, както повечето филми за ХИВ, които съм гледала.
Осемдесетте са интересни. Сексуалната революция вече е разчупила много табута и в Ню Йорк има ясно оформана гей-общност със свой вътрешен живот и отношения. Хората се събират, разделят, веселят, тъгуват в техния микро свят от себеподобни. Обществото ги приема, но някак "с отвращение" - от политическа коректност и лицемерна предпазливост да не бъде обвинено в дискриминация. Хомосексуалистите не са симпатични на никого и никой не се интересува от тях. Нямат и особено политическо лоби. Още нямат звездни говорители.
А нещо започва да ги убива. Нещо, което сякаш докосва само тях. Болест, която изглежда като конспиративен план да ги изтребят до крак – бързо и болезнено. Смърт, която няма дори име и затова взимат назаем най-страшната - чума. Не се знае какво я причинява, нито как.
В големия град все пак има една лекарка, която не е безразлична. Д-р Ема Брукнер е една от последните оцелели полиомиелита в Америка и от малцината, които правят нещо. Приема болните, изолира ги, опитва се да облекчи страданието. Пише статии, алармира, бори се за финансиране, което никога не получава. По това време още няма нито един регистиран случай на заразен хетеросексуален човек, което е достатъчен мотив проблемът да се игнорира и то осъзнато, независимо че по улиците буквално умират хора и страшните петна по кожата им са разпознаваеми от всички.
В тази среда гей общността има само един шанс и той е да се организират и да поведат битка с всички, дори със себе си. И тук помага „Голямата уста“ Нед Уийкс , който превръща информирането на обществото, политиците и институциите в своя мисия и то много преди собствената му общност да е готова да говори, разкрие и дори приеме себе си в обществото.
Няколко думи за актьорската игра. Забележителна и много приятно изненадваща. Джулия Робъртс ( д-р Ема Брукнер) тук не е "Хубава жена". Харесвам Джулия негримирана, остаряваща, истинска – тук тя е такава! Марк Ръфало – познат ми е от „The kids are all right”, този актьор влезе в ролята на Нед Уийкс с цялото си сърце.
Но най-впечатляващото е участието на „бялата якичка“ Мат Бумър.
Честно казано, този актьор си го представях в „50 нюанса сиво“ и дори бях гласувала в някаква глобална петиция, че държа точно той да изиграе ролята на Кристиян Грей. Обаче, по всичко изглежда, че Мат Бумър, освен красив, е и много умен , и с огромен потенциал да се измъкне от средното ниво секс-символ и да се изстреля сред най-големите актьори на поколението си. Едната награда Еми ще е за него!
ПП: 2014 - СПИН не се лекува. Има лечения, които могат да продължат живота и да задържат качеството му за живеещите с ХИВ сравнително дълго. По-заможните бели, информирани и образовани хора вече не се заразяват. Но другите - да. А те са много. По-точно - повече от 6 000 на ден.
“Big mouth is not a symptom. It's a cure” , казва д-р Брукнер на Нед.
И все още е. Единственият лек.
