От много време се каня да посетя Квадрат 500, но все не мога да се наканя. Решавам да сторя това в Нощта на музеите, като за сигурен отскок вечерта започва с театрална постановка - така че да се оформи една дълга нощ на изкуствата.
Пред някои от галериите и музеите се оформят сериозни опашки, което е нагледно доказателство за интереса към събитието. Центърът е изпълнен с хора, които се придвижват от точка до точка. Всички изглеждат в настроение, а разговорите им звучат позитивно и смислено. Не се чува нито хейт, нито мрънкане. Тази вечер София изглежда като съвременен и оживен европейски град, част от голямата световна общност, която празнува този ден. И пак ме обзема този колеблив и нетраен оптимизъм, че може би лека-полека нещата в България вървят надобре.
Но това е само докато за финал не стигам до Квадрат 500 – най-големият музей за изобразително изкуство в България. Бях чувала за скандали покрай оформянето на експозицията на музея, но не бях вникнала за какво става въпрос. Много бързо разбирам.
Разбирам, че надеждите и оптимизмът ми са напразни – България не е и няма да бъде част от европейско културно наследство и диалог. И не защото нямаме какво да покажем или с какво да се гордеем, а защото нямаме никакво отношение към това как да се представим и да разкажем за себе си в релевантен контекст. Мързи ни. Мързи ни да положим допълнителното усилие за да превърнем този най-нов български музей във вълнуваща сцена в духа на времето. Мързи ни да поведем диалог с останалия свят за това, с какво България има да допринесе в модерното изкуство.
А музеят е пълен е с хора, с ученици, студенти, приятели, млади хипстърски двойки, двойки на средна възраст с одухотворена осанка. Но никой от тях не разбира, не какво гледа (защото табелки под всяка картина все пак има), а защо го гледа точно тук, точно в тази зала и точно сред тези автори. Музеят е лишен от каквато и да е било навигационна система, и не - номерацията и плановете на залите не се броят за такава. Залите не са обозначени нито като наименование, нито като период, нито като течение, нито като замисъл. Всичко, което гледаме, е тотално лишено от контекст, от прочит и от гледна точка.
Изключителни български творби и неособено вълнуващи чуждестранни екземпляри са подредени в общи експозиции - без нито едно табло, което да обяснява концептуалната подредба, периода, течението, взаимовръзката. Има български художници, които виждам за първи път, които ме впечатляват - искам да разбера за тях още. Кои са, как са живели, как е минал техния творчески път, какво ново са допринесли за българското изобразително изкуство, били ли са съмишленици с авторите до тях, познавали ли са се? Скиташ се от зала на зала и гадаеш, а информация няма!
Жалко, защото българските модернисти по нищо не отстъпват на турските си колеги, но за сравнение, Истанбул модерн многократно превъзхожда квадрат 500 във всичко, особено в курирането на постоянните експозиции. За няма и 15 години Истанбул модерн, успява да се утвърди сред водещите центрове за модерно и съвременно изкуство в Европа. Да, разполага със средства да кани водещи световни изложби, но първоначалните стъпки на музея бяха съсредоточени върху експозициите им от турски автори. Не бяха с мащаб, но бяха с размах и бързо дадоха резултат в привличането на интерес. Въобще няма да правя сравнение между маркитерането на двата музея, между визуалната им идентичност, между музейните книжарници. Ще сравня само това как кураторите разказват за турското модерно изкуство от 19 и 20 век на посетителите и какво разбираме ние за нашите модернисти.
[[quote:0]]
Спомням си някои от тематичните подредби на постоянната експозиция през 2006г. „Стените на Истанбул“. Любопитният разказ разяснява защо стените са важен символ на града и ни показва как различните художници са интерпретирали темата на протежение на повече от век. Друга експозиция представяше многообразието на женските образи в турската култура, през нейните табута и разкрепостеност. В следващото тематично оформено пространство беше визуален разказ да домашния бит. Автопортретите на художниците ни разказват за себеусещането на различните турски автори. Няколко години по-късно, виждам същите картини, представени в съвсем други смислови подредби. Този пък разказват за теченията в турското изкуство и за основните периоди и тяхното обуславяне. Макар и познати, картините стоят по нов, свеж начин и предлагат на посетителите напълно нов поглед.
Българската майка, прекрасната възлюбена, селото, града, децата, известните българи, морето, планините, четирите годишни времена – макар и очевидни - са все важни теми в българското изкуство, които биха дали на посетителите нов поглед върху изобразителното ни наследство. Отсъствието на контекст в Квадрат 500 е на всяка крачка. Буди недоумение и поражда озадачаващи въпроси. Защо по средата на залата изведнъж се озовава този неизвестен френски автор – какво иска да ни каже кураторът? Вижда някакво стилово сходство или влияния или просто като настроение картината стои добре измежду творчеството на Николай Павлович? Кой е този френски автор и защо музеят притежава негови творби? Защо са важна част от колекцията? Какво трябва да знаем за живота им? Имали ли са връзка с България? Въпроси, въпроси и нито един отговор. Какви нови щрихи може да се добавят към образа на Дечко Узунов? Какво не знаем за творческият път на Мърквичка?
Не, когато хората не разбират контекста, това не буди тяхното любопитство, а води до загуба на интерес, до безпомощно вдигане на рамене и отминаване. А нашето художествено наследство със сигурност заслужава по-разбираемо представяне и разполагане в достъпни за посетителите смислови и тематични интерпретации. Заслужава да се оформят в разкази, които да създават контекст и да ни помагат да виждаме и да се вълнуваме от нашето изкуство отново и отново. Да възприемаме посещението на музея като преживяване и да си тръгваме всеки път от него по-одухотворени, просветени и впечатлени.
Василиса са й казвали само учителите и майка й, когато още с обръщението е искала да се знае, че има проблем. Но не и непознатите. Те обикновено й бъркат името. Ако случайно го улучат, не пропускат да я попитат дали е чувала за приказката за Василиса Прекрасна. Как мислите, дали я е чувала?
Може би защото не спират да й задават този очевиден въпрос отново и отново, Вася (или Васи, или Васе – както ви идва отвътре) развива влечение към неща, които остават често скрити от самите нас – тези под повърхността. Доволна е, когато успее да ги открие, улови и формулира. Може би това прави през целия си професионален живот – рови се за прозрения. Работи като стратегически планьор (strategic planner). Доскоро го е правила в постоянен ритъм, който не й е оставял време да се замисли, че този нездрав интерес може да се насочи и в писане.
Подсказва й го Левена, за което й е много благодарна – с изненада установява, че има не една и две теми, в които може да се рови за проникновение, а след това и да напише за тях. Чете за интересното и след това, ако може, го обсъжда. Обича да познава кой е убиецът (а той не е този, когото подозираме); да готви, защото това е заниманието, което я откъсва от центрофугата в главата й; да пътува, но вече по друг начин, защото след последното й дълго пътешествие проумя доста за добрите и лошите страни на модерния туризъм; да се занимава с градското жилище и с ваканционната къща в Предела, която с радост ще ви предостави за следващото ви бягство от града, стига да е свободна по това време. И не, не умее да пише кратки текстове.
