Отидохме да гледаме новия „Tomb Raider: Първа мисия” с прилично високи очаквания за нещо ново и оригинално. И аз, и мъжът ми играем, гледали сме и Лара Крофт на Анджелина Джоли, така че някак си нямаше как да отминем „Tomb Rider: Първа мисия”. Няма да отминем и продълженията, разбира се, защото сме фенове, а те не се отказват лесно.
Филмът ме разочарова. Не катастрофално, но ме разочарова с това, че не ме изненада с нищо. На пръв поглед Лара Крофт е нова с това, че актрисата е друга и че очевидно са търсили по-андрогинен тип физика в противовес на едрогърдите Лари в играта и Анджелина Джоли. Тоест Лара не е вече секси. Което за мен не е никаквъв проблем, ако беше представена като малко по-независима, задълбочена и непредвидима жена.
Това, което всички знаем за Лара, тук го няма, защото бележи началото на сагата (която някак си обаче се случва през 2018 г.). Лара не е технологична, няма го роботът Саймън, нито компилацията Lara’s Party Mix с ужасната й музика. Няма го намекът за елегантност и финес на милиардерката навън, когато не си играе с хай-тек играчките вкъщи. Няма го и намекът за енциклопедичните й познания. Новата Лара няма диплома и е в нещо като екзистенциална почивка, при това не е ясно от колко време.
Лара се опитва да живее без парите на баща си, който е изчезнал преди седем години, а тя отказва да подпише документа и да си вземе многомилиардното наследство. Работи като куриер на колело, за да свърже двата края и да си плати тренировките по бокс. И така докато не идва крайният срок, когато трябва да подпише и да мине във владение на богатствата на фамилията Крофт.
Баща й обаче й е оставил една много сложна за разгадаване енигма, която тя, понеже е умна, разгадава за нещо като две секунди. Оттам насетне всичко е гледано например в „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход”, където също злодеят го караше да върви с баща си пред групата, също падаха подове, трябваше човек да се „моли”, за да премине, а насреща му летяха разни остри предмети и т.н. и т.н. Скрити в джунглата храмове, потъващи камъни, ключалки и разни неща за завъртане в правилната посока сме ги гледали десетки пъти къде ли не.
Основните каскади, които Лара прави, са, че се хвърля (или по-точно се запраща) през невъзможни за преодоляване пространства точно като в играта. Бие се здраво, много я боли и само с две-три думи настройва морално иначе пропаднали типове.
Алисия Викандер е машина, но талантът й на актриса не е предизвикан по никакъв начин, което е може би най-големият недостатък на „Първа мисия”. Все пак тя е носителка на „Оскар” и се предполага, че може да се разгърне драматургично, стига да й бъде подаден сюжет и някакви думи за казване. Такива тук почти липсват.
За зрителския ум от загадките не е оставено нищо, защото тя си ги решава сама много бързо, докато седи на маса и мисли или пък лази по стената и върти едни неща. Предвидими са появи на ключови образи, а кой е истинският злодей, не предизвиква и следа от изненада.
Накратко, на филма му липсва оригиналност, драма и в крайна сметка не е забавен. Да видим следващия.
