Изкуство

Нямо сърце

Скандинавското кино е сред най-добрите в света, а Биле Аугуст е един от неоспоримите гиганти на северняците.

Нямо сърце

Скандинавското кино е сред най-добрите в света (в Европа признавам още само испанци и немци, британците не са на този континент), а Биле Аугуст ("Пеле завоевателят"; "Най-добрите намерения"; "Къщата на духовете" и "Нощен влак за Лисабон") е един от неоспоримите гиганти на северняците, който гордо се числи сред няколкото режисьори като Копола, Кустурица, Шохей Имамура, братя Дарден, Ханеке с две "Златни палми" в Кан!

"Синемакс" ми достави удоволствието да излъчи последния му филм "Нямо сърце", със шест награди, включително отличие в Сан Себастиян за женска роля за голямата Паприка Стейн, ветеран от "Догма", но все така привлекателна и харизматична, и оценка 7.2 в IMdb!

Лице на възрастна жена в едър кадър - полегнала на една страна, с одухотворено излъчване, благородни бръчки, огромни втренчени в камерата очи, пълни с болка, решителност и воля. Това е Естер (Гита Ньорби, велика), която е женена отдавна за кроткия, сговорчив, разсъдлив, висок и сух доктор Поул (Мортен Грюнвалд), с който са си взаимна опора в живота. Чакат децата на гости - троснатата, сприхава, агресивна, устата и нетактична Хайди (Паприка Стейн, разбира се), отстъпчивия, тих и хрисим неин съпруг Михаел (Йенс Албинус, любим от един важен период на Ларс Фон Трир) - двамата имат мълчалив, чувствителен, крехък и лесно раним син в трудна възраст - Йонатан (Оскар Селан Халсков). Също - лабилната, вироглава, предизвикателна, свръхемоционална и перманентно нещастна, много по-млада от сестра си бледа хубавица Сене (Даница Чурчич, откритие) и нейния весел, лекомислен, уж повърхностен и постоянно напушен приятел Денис (Пилоу Асбек, винаги съм го харесвал), който обаче е толерантен, добър и житейски мъдър.

Ще прекарат два дни заедно, заедно със семейната приятелка Лисбет (Вига Бро), белокоса запазена симпатична и чаровна жена, след което в неделя Естер ще се самоубие с хапчета под наблюдението на Поул, защото е болна от множествена склероза и бързо ще се влоши, за да се превърне в жив труп. Винаги съм казвал, че милите и великодушни хора не искат да са в тежест на любимите си същества (подобна история разказваше най-добрият немски филм на годината "Издухан".

Първоначално всички са приели единодушно решението на майката (това е било задължително нейно условие, преди да се реши на окончателния и необратим жест), но сега, когато излизат на повърхността затаени конфликти и обиди, двете сестри, коренно различни, едната силна и доминираща, другата чуплива и неуверена, са против, като причините за несъгласието им също се разминават. Нещо като ненавременна лятна гръмотевична буря в областта на чувствата, съпроводена с крясъци, обвинения и скандали, прочиства въздуха и помирява и сплотява семейството преди очаквания финал...

Когато обичаш някого страшно много, не можеш да си представиш, че вече не съществува (обхващат те тръпки на студен праисторически ужас), че ГО НЯМА ДО ТЕБ, бунтуваш се, плачеш, крещиш, търсиш изход и виновник. Това е егоистично чувство - нужна ти е любов, подкрепа, сигурност, даже, грубо казано, житейска патерица, на която да се подпреш в мрачни и тъжни моменти, нужен ти е слушател и другар. Искаш го не заради него, а заради себе си. В което няма нищо лошо, всички сме слаби, объркани и изплашени. Но пък трябва да се съобразиш с неговото съзнателно и премислено желание да си отиде с достойнство, ако знае, че ще се превърне в нещо твърде различно от себе си, и иска да си спести съжалението на любимите и унижението...

Тази дилема (и аз съм я изживявал) е много дълбока и няма лесни решения. Ала все пак се налага да уважиш решението на любимия човек, дори да не ти харесва, дори да те наранява и травмира!