Аз лично не съм в състояние да коментирам разполагането на женско тяло покрито с колбаси на маса като форма на изкуство, защото за мен лично изкуството е ограничено до добрата стара естетическа наслада. Да, знам, че има и други цели – да комуникира, да провокира мислене, което, при мен поне, успява да се случи и без да бъда отвращавана. Изкуството е основният елемент на културата и всеки има право да си я изгражда, както намери за добре. В този смисъл съм по-любопитна за самата ретроспективна изложба на Ода Жон, защото изобщо не знам коя е, отколкото за случилото се на „Голямото плюскане“. За съжаление изложбата е доста кратка и няма да мога да я видя, но пък покрай всичко, което прочетох и разгледах из Интернет, свързано с художничката, която изглежда интересен артист, се сетих за нещо, и то е, че всичко ново е добре забравено старо. И че повечето артисти казват неща, които отдавна са казани. И показани.
През 1974 г. Марина Абрамович, бабата на пърформанса, стои шест часа в галерия Morra в Неапол в „Rhythm 0” - изправена и безмълвна. На маса в залата са разположени 72 предмета. Идеята е хората да правят каквото искат с тялото й и с предметите от масата. Женско тяло, дало съгласие да бъде наранено, употребено, унижено. Или обичано, съзерцавано. Или убито. Марина казва „Ако иска публиката, може да ме убие.“ И от този момент публиката е звездата на представлението, реакциите им са това, което е разбиващо. Тези хора решават дали да използват предметите за удоволствие или за болка, тяхна е отговорността да бъдат хора или не.
В началото зрителите предимно я пипат. После любопитството се засилва и нещата загрубяват. На третия час всичките й дрехи са срязани и започват да изследват кожата й, голото й тяло. Използват остриетата за това. Няколко мъже я порязват с бръснарско ножче, започва да тече кръв. Някои се опитват да я защитят. Някой написва нещо на корема й. Друг реже тялото й с бодлите на роза. С времето се събуждат все по-зловещи инстинкти – завързват я, опипват я, заливат я с течности, местят я, носят я, започва да се усеща като сексуално насилие. Марина Абрамович обаче е била толква решена да устои, че се смята, че е можела да изтърпи и изнасилване. И тогава един мъж й дава зареден пистолет в ръката, насочен към лицето й. В очите й има сълзи.
На шестия час приключва всичко. Тя се оттегля с високо вдигната глава. Никой от публиката не смее да я погледне. Никой не иска да бъде държан отговорен, съден. Сякаш са искали да забравят моментално това, което са й причинили...да си продължат нормалния живот.
„Тази работа разкрива нещо ужасно за човечеството. Показва колко бързо човек може да нарани, ако има подходящи условия. Показва колко е лесно да бъде дехуманизиран един човек, който не се съпротивлява, не се защитава. Показва, че ако им бъде дадена „сцена“, повечето от „нормалните“ хора очевидно могат да станат изключително агресивни“, казва после Абрамович.
Така че, да се върна на Ода Жон – вие бихте ли си взели саламче от голото тяло на унизена и безмълвна жена? Защото тези хора на снимката нямат вид на шокирани, нито да схващат послание. Но, както е доказала Марина Абрамович преди 44 години, Хомо сапиенс е способен на изключителни свинщини.
