Далеч в Американския северозапад, в обрулена от вятъра снежна пустош, един крайпътен хан се превръща в пресечна точка на меко казано противоположни интереси. После полека прераства в арена на отмъщения и нетърпими омрази, докато накрая всичко потъва в кръв и мозък. Дори за феновете на Тарантино, сред които аз винаги съм се нареждала, този филм е повече от брутален. Действието се развива след Гражданската война в САЩ, когато расизмът е по-силен от всякога и с потенциала да превърне всяка случайна среща в кървава разпра от най-класически тарантиновски порядък.
Формулата е позната и от предишни филми на Тарантино – ограничено пространство, което героите са принудени да споделят по необходимост, липса на разграничение между добри и лоши образи, много бруталност и насилие, прекален реализъм на сцените, силни актьори и наивна вяра у зрителя, че все пак може и да има малко добро на този свят. Е, няма. Този път Тарантино не ни е спестил нищо, освен възможността да се припознаем с някои от образите на екрана.
С учудване прочетох едно интервю на Тарантино, който говори за антирасистките послания на филма. Честно казано, всички герои, включително и този на Самюъл Л. Джаксън, бяха толкова антипатични, че на човек му е трудно да изпита дори елемантарна човешка емпатия, камо ли да се трогне от политически послания в подобен филм. Естествено, не оспорвам твърденията му, че САЩ трябва да се изправи срещу расисткото си минало /и настояще/, но аз лично не смятам, че "Омразната осморка" ще помогне в това отношение.
Пищна и в същото време театрално-интимна визия, благодарение на направо античната технология /използвана от 1957 до 1966 г./, с която е сниман филмът, култови актьори като Тим Рот, Самуел Джаксън, Кърт Ръсел и Майкъл Медсън и абсолютна липса на позитивност, това е последният Тарантино. Истински хардкор.
