„За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи“ казва Лудвиг Витгенщайн. И моето семейство спазваше тази максима десетилетия наред. Но сега трябва да разкажа…
През 1944-та година, когато съветската армия влиза в България, моят дядо – дедушка – към онзи момент търговец на платове, а в миналото си царски офицер, е отведен в лагер в Сибир. Присъдата му е десет години без право на кореспонденция. Бабушка е добре образована домакиня, която не е работила никога и единственото й умение е да плете дантели. Продава ги и чисти по чуждите къщи и отглежда в мизерия сина си, но всяка седмица неизменно праща на мъжа си колет и писмо. Никога не получава отговор.
За тези неща у нас не се говореше никога. На дедушка са му трябвали десетилетия, за да сподели съвсем малко за живота в лагера, винаги лаконичен и винаги, винаги шепнешком. Той никога не престана да се страхува. Казваше, че ако сутрин има какво да ощипе пазача по корема ти – не ти дава да ядеш. Трябва да си като скелет, за да получиш дажба – супа от картофи с обелките. Той оцелял, защото бил от известен род и получавал писма от самия патриарх. Пазачите в лагера също са хора, и те имат страх от Бога.
Върнал се точно след десет години, прекарани някъде далече, без писмо и без вест. Непрекъснато питах бабушка какво е изпитала в този момент – и до днес не мога да си представя чувствата й. Историята е, че тя и детето обядвали, дедушка влязъл и тя просто станала и му сипала да яде.
Това е от тези истории, които не могат да се разкажат с думи. И затова за тях се мълчи. Реших да разкажа, защото попаднах на изложбата за ГУЛАГ в Берлин. И видях как на тази малка изложба хората са така смразени от ужас, че не могат да помръднат – седят пред витрините сковани и невярващо четат.
Знаете ли, че Беломор канал е построен с робски труд – с труда на моя дедушка и десетки, стотици хиляди роби като него. В старите съветски филми героите винаги пушат цигари Беломор – както казват изследователите на ГУЛАГ – това е все едно да пушат цигари Освиенцим.
Зад всичко това стои идеология и стои вяра – никой не ги е осъдил и до днес. Защото е по-удобно да се забрави и да се мълчи. Да, за тези неща не може да се говори, но трябва. За да не хвърлят сянка никъде, освен в студените зали на историческия музей.
