Преди да отида на „Бохемска рапсодия“, бях на екипна среща с момичетата и Левена каза, че филмът ще е успех, защото фенът няма да види нито сценария, нито ще навлезе в някаква дълбочина, а ще се наелектризира от музиката и от Рaми Малек и това ще е достатъчно. Да, момичета, точно така е. „Бохемска рапсодия“ е най-успешният биографичен филм за рок звезда и е начело на боксофисите, но не защото е задълбочен, много смислен филм. Защото на никого не му пука какво ще види, всички искат да видят пак Фреди. Някак си да възкръсне. И да го чуят. Точно това става.
„Бохемска рапсодия“ е чудесен, въпреки че сценарият е много посредствен, не разбираме абсолютно нищо по-сериозно за връзките между членовете на групата, между Фреди и Мери, между Фреди и всички. Филмът е направен със страхотно уважение към Фреди, той е дори измит под зоркия поглед на членовете на Queen, които са имали думата при създаването на „Бохемска рапсодия“. Те самите са изтласкани от филма, всички са миманс, но от това сякаш нито те, нито филмът страдат.
Рaми Малек, разбира се, е сърцето и душата на филма, както Фреди Меркюри е сърцето и душата на Queen. Tой успява да се превъплъти във Фреди, усеща се отново онази харизма. Физически е перфектен. Парчетата изпява заедно с друг глас. Дори мислех, че технически са миксирали гласа на актьора с този на Фреди, но не е така. Миксиране има, но не с Фреди, а с негов гласов двойник, Марк Мател.
За самия сюжет няма нищо да разказвам. За костюмите ще оставя друго Момиче от града да ви разкаже. Ще ви кажа само как се почувствах. Почувствах се сякаш душата ми се обръща с хастара навън. Сякаш отново бях на 10 години, на лагер на Кранево, когато за пръв път разбрах кои са Queen. Бях съкрушена от сцената, когато Фреди научи, че е инфектиран с HIV. Почувствах се окрилена, когато го видях отново на сцената на „Уембли“. Молех се през цялото време да намери този мъж, който няма да го употребява и съсипва, а ще го обича. Молех се да се излекува, да не е умирал.
Не помня някога да съм плакала след кино по пътя към вкъщи. Докосна ме така, че трети ден само Queen слушам и вече се притеснявам, че от Spotify ще ми изпратят някакво съобщение, че това не е нормално. Мисля си и постоянно за смелостта, за това, че трябва да сме по-безкомпромисни, когато искаме нещо, да се целим високо, да не се примиряваме с малкото, с посредственото. Да вярваме в нашата си лична „Бохемска рапсодия“.
Всичко това би трябвало да е достатъчно, за да се нарече един филм хубав, нали?
