Януари е времето на кинофестивала „Менар” - време за персийско (иранско) кино. Днес ще ви запозная с два много добри филма от тази страна.
По-старият "Окоп 143" на Наргис Абяр е от 2013 г. и има две награди за главна женска роля на Мерила Заре'и от кинофестивала Fajr и Азиатските филмови награди.
Историята, доста тягостна, тежка и протяжно-сантиментална (което не е недостатък) ни връща във времето на Ирано-Иракската война. Олфат (наградената Мерила Заре'и) е работлива, загрубяла от непосилен труд самотна майка, хрисима, блага, добродушна и посветена на децата си. Синът Йонос е напет хубав и строен широкоплещест младеж, а дъщерята Фердоус е грозновата оправна и нахакана девойка. Без да пита майка си, Олфат се записва във войската и майчините надежди за образование и брак със смуглата, красива, с маслинена кожа, огнени очи, издължено лице и изписани вежди негова братовчедка Мериам рухват.
Не след дълго синът изчезва на фронта и съсипаната от грижи и отчаяни мисли Олфат тръгва навсякъде с транзистор (подарен от любимото дете), защото иракчаните съобщават имената на пленените. И така петнайсет години, в които пред очите ни майката се смалява, прегърбва и състарява от болка, терзания и незнание за съдбата на Йонос (Фердоус и Мериам отдавна са омъжени и са родили деца). Има и някои свръхестествени моменти, а краят ни оставя без дъх, вледенени и с просълзени очи.
Също с трагична тематика, но малко по-светъл и дори забавен (по един абсурден начин) е "Такси за случайни съдби" на Али Хамерапаст Фард от 2014-та, без награди и без оценка в IMdb.
Млад, мълчалив и самотен мъж, симпатичен и дружелюбно-вежлив, започва да кара непознати с колата си, уж е такси (оригиналното заглавие значи "заето"). Попада на какви ли не чешити и на различни съдби: от караща се непрекъснато невъздържано-крещяща, трагикомична семейна двойка, през търсещ най-добрата оферта, за да продаде историята си на някоя телевизия провинциалист, естествено безпаричен, хомосексуалист, обран нахален и взискателен човечец, объркан неориентиран французин, та до харизматичен и възпитано-любезен, достолепен, възрастен крадец-полиглот.
Отначало се съмняваме, а към края разбираме със сигурност, че главният герой е нелечимо болен от рак и иска да спести на близките си неудобството, бремето и задължението да го гледат как умира. [[more]]За него "хората са като упойка", която му помага да преглътне диагнозата и неминуемия край, да се улиса и да забрави, да се потопи в чуждите съдби, без да съди или да дава съвети, да се стопли и утеши.
Да, другите не винаги са "адът", самотата е ужасяваща, потискащо-безучастна, делова, унизителна, потъпкваща самочувствие и достойнство. От историята струи тиха, но не безнадеждна печал.
И докато съм на темата "Менар"- израелско-палестинският "Вила Тума" е леко разочарование. Добра и оригинална история с великолепен край, но скучно, неравно и мудно (и то при дължина 82 минути) действие.
Мароканският "Оркестърът на слепите" пък е просто приятен автобиографичен разказ и нищо повече.
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
