Портретната фотография е предизвикателство, оказва се, не само за фотографите, но и за публиката. Замислих се за това, когато заведох сина си до близкото фото, в което освен документни снимки, много от родителите поръчваха и студийни. На бял фон и с насилена усмивка, децата заставаха пред обектива като буболечки под микроскоп и цялото преживяване беше доста неприятно за тях. Резултатът, естествено, е напълно предсказуем. Истината е, че много хора не могат да си представят какво е истински фотографски портрет. Реших да поговоря с един фотограф, който прави истински, естетични и вълнуващи фотопортрети и да разбера тайната.
Портретите на Ива Петкова са характерни с тъмния си фон, цветовете и осветлението. Но най-вече с излъчването на моделите. Изглежда, това е истинското умение – да излезеш от утъпкания път, от клишето, от гарантирания успех и да създадеш свой почерк.
Ива е съгласна – за нея в България вкусът се налага от публиката, от клиентите. И допълва: „Малко са хората, в който и да е бранш, които се осмеляват да налагат вкус. Едно търсене на случаен принцип в Гугъл ни дава поредица от снимки на усмихнати деца, сред есенни листа или на бял студиен фон. Аз лично рядко снимам усмихнати деца. Има толкова по-интересни емоции!“
Разглеждам фотографиите на децата, направени от Ива, и си мисля, че да, има емоции и състояния, които показват една по-дълбока и пълноценна страна от характера на едно дете от засмяното му лице. Ако и фотографът успее да улови някоя непозната черта, това е още по-голямо постижение. Ива обяснява: „Много ми се иска да кажа, че портретите, които правя, разказват нещо, което не е очевидно, не е лесно да бъде разбрано от пръв поглед, нещо необичайно и за снимания, и за този, който гледа снимката. Когато снимам деца и родителите кажат "Това го виждам за първи път у детето си" – това е най-високата оценка за работата ми.“
Фотографиите на Ива, които особено ме привличат, са тези на тъмен фон в землисти, топли тонове и ми напомнят маслени платна. Напомнят ми портретите, които едно време всеки уващаващ себе си гражданин поръчвал да му направят - за да се увековечи за поколенията, да остави своя отпечатък в един свят, който толкова бързо се променя. Ива засилва този ефект чрез принтовете, които прави - на хартия или на платно, в рамка или цяло фолио от различен брой фотографии в кутия, това изглежда прекрасен подарък за някой близък.
Явно въпросът не е просто да дадеш един диск със 100 кадъра. А да избереш най-доброто и да го прехвърлиш на материален носител. Добре знаем, че виртуалните ни библиотеки не само рядко се разглеждат, а са и доста по-нетрайни и несигурни. Няма как да ги закачим на стената, няма как да ги подарим на баба и дядо...
И така портретната фотография напуска виртуалното ограничение на екрана и се връща към истинската си роля – да присъства и да вълнува.
