Много симпатичен, човешки и трогателен филм, изигран превъзходно от Дъстин Хофман и Ема Томпсън.
Харви (Дъстин Хофман) е неуспял джаз пианист, който пише музика за реклами и живее с трезвата преценка, че е недостатъчно талантлив, за да свири професионално и че се е провалил и като съпруг и баща. Едва ли има друг актьор, който така трогателно и безмълвно да може да покаже объркване, огорчение и незлобливо примирение със съдбата.[[more]]Кейт (Ема Томпсън) е добродушна и малко странна стара мома, която говори с майка си по телефона през половин час, чете книги непрекъснато и самоотвержено ходи на срещите с непознати мъже, които й уреждат приятелките й. Някъде назад във времето Кейт е обичала да танцува, можела е да има дете, носела е кокетни рокли и се е влюбвала до глупост.
Тези двама примирени със съдбата самотни души се срещат случайно в Лондон, където Харви отива на сватбата на дъщеря си, и остават заедно.
Филмът не е шедьовър и някои от сцените са предвидими, но това се компенсира от умния диалог и симпатичните герои. И не защото това е последен шанс, а заради шансовете изобщо, за които няма фиксирано нито време, нито място, това е един усмихнат и оптимистичен филм.
