Нямам навика да чета рецензии за спектаклите, които ми предстои да гледам, още повече в родните медии отзивите са неизменно положителни, нали съответните журналисти внимават да продължат да ги канят и занапред навсякъде безплатно, а критиката у нас се приема винаги лично. Днес напълно случайно попаднах на две зрителски мнения за представлението „Завръщане във Витенберг“ на Георги Тенев и Иван Добчев. Едното мнение беше, че артистите са много добри, но текстът не струва, а отдолу някой беше отговорил – „Това е елитарен театър и не е за всеки“. Веднага се усъмних, че ми предстои не най-доброто театрално изживяване и уви, се оказах права.
Видяното тази вечер е много далече от добрия театър, въпреки отличната актьорска игра, интересните декори и атмосферата, която се създава на сцената. Текстът има претенциите да развие някои теми от шекспировия театър и да ги свърже с други съвременни или като цяло общочовешки. На места нравоученията са трудно поносими, въпреки че Малин Кръстев поднася съжденията си с почти абсолютна убедителност – интересно ми е как се мотивира да играе образ, толкова лишен от всякакви човешки качества. Същото се отнася и до останалите герои в пиесата – никой от тях не е човешки образ, те са като ходещи книги и всеки от тях чете на глас един продължителен и доста претенциозен монолог. За съжаление белетристиката не е театър и въпреки, че намесата на Иван Добчев вероятно е именно в това да адаптира текста за сцена, резултатът не е впечатляващ. В четенето на една книга може да има само теми за размисъл и вглъбяване в сериозното, но в театъра задължително трябва да има и вълнение, да се провокират чувства и емоции… В „Завръщане във Витенберг“ това липсва напълно.
Не се чувствам недостатъчно образована или театрално непросветена, за да се комплексирам от това, че не ми харесва някоя „елитарна“ пиеса. Просто мога да кажа убедено собственото си мнение – „Завръщане във Витенберг“ не си заслужава!
