Символично и съвсем не случайно гледах този спектакъл с приятелките си. Знаех много добре на какво отивам – представление на Симон Шварц и Теди Москов с Мая Новоселска и Албена Михова по класическия италиански филм „Приятели мои“, реверанс към Италия и старото комедийно кино. Точно това гледахме! Изобщо не разбирам зрителките, които си тръгнаха от спектакъла по средата с възмутеното „Това не се търпи“. Те какво си представят? Ако е било нещо като пиеса на Георги Тенев – претенциозно, „мъдро“ и досадно – за щастие, обратното е.[[more]]Приятелките в спектакъла са всъщност четири – освен споменатите две, включват се още Христина Караиванова и Светлана Янчева; впрочем дори само нейното име е достатъчна причина да отида да гледам каквото и да е. Сюжет очаквано няма, в общи линии се проследява досадното ежедневие на четири римски синьори – една журналистка, една уличница (но срамежлива), една домакиня с три деца и една лекарка от травматологията. Палячовски и доста смешно на места спектакълът експлоатира всички познати клишета за Рим и италианците – от мотопедите и вечното кафе до фонтана „Треви“ и мъжете в лицето на „О, Донатело“. Приятелките се забъркват в разни неприятности и в общи линии се лигавят – така, както правим всички с приятелките си. За подходящо настроения зрител има ужасно забавни епизоди и макар да не мога да преразкажа смислено нито един, сигурна съм, че занапред ще си спомняме със смях поне няколко реплики от спектакъла.
Има поне две неща, с които това представление е забележително. Първо, то умело избягва чалга елементите, на които залагат всички телевизионни и копиращи ги театрални формати – няма нищо вулгарно, няма двусмислени препратки към политически и битови реалности. Чиста клоунада без вариации, макар че за мен като зрител на места беше трудно да задържа подходящото си настроение. И второ (и по-важно), както казва авторът Симон Шварц „Има приятелки като храна – всеки ден искаш да ги виждаш. Има и приятелки като въздух. Дори когато не ги виждаш, те са винаги с теб!“ Това представление е достатъчно неангажиращ начин да си спомним защо не можем да живеем и без едните, и без другите.
