Дали наистина противоположностите се привличат взривоопасно? И дали когато пламъкът от този взрив угасне, накрая остава само едно огнище, Или все пак – две? И може ли от останките на тези две любови да се роди една нова, по-зряла?
Двама души в една стая и много въпроси. Тези горе са само част от тях. Той е Том – успял бизнесмен с верига от ресторанти и хотели по целия свят, наскоро овдовял, енергичен, остроумен и очарователен. В ролята – Бил Найи. Тя е Кайра – доста по-млада от него, бившата му любовница и дясна ръка, избягала внезапно преди години и понастоящем учителка в един от най-бедните райони на Лондон. В ролята – Кери Мълиган. Двамата живеят в напълно различни светове, но се обичат достатъчно, за да търсят път един към друг. И се познават толкова добре, че да разберат: такъв път няма.[[more]]За него успехът се измерва с онова, което е спечелил и построил, за да може да даде на хората, които обича, всичко, за което мечтаят. Тя просто иска децата в училище да учат, а единственият й талантлив ученик да получи своя шанс чрез нея. Работата й е нужна и важна, защото никой друг няма да я свърши, а щастието и парите са нещо абстрактно, в отминалия живот. Тези две гледни точки няма как да се пресекат и е тъжен факт, че живеем в свят, в който мнението на хората с много пари изглежда е по-меродавно. Или поне по-разбираемо.
Пиесата на Дейвид Хеър е написана преди 18 години (Бил Найи играе Том и тогава) и за това време не е загубила нищо от актуалността си. Авторът обяснява, че е бил провокиран от промените в обществените нагласи, издигащи на пиедестал успелите хора от бизнеса и подценяващи и критикуващи непрестанно професиите на учители, социални работници и общински служители, които всъщност са зле платени и много трудни. Изглежда всичко това важи и днес, при това не само за Англия.
Гледах тази пиеса в Нощта на театрите. И ако театърът е изкуство, което ни кара да съпреживяваме, обмисляме и приемаме други гледни точки и реалности, това е такъв театър, абсолютно!
