Това е една от „звездните“ постановки на Народния театър, с голямата награда „Икар“ за представление тази година и още няколко театрални отличия. Текстът е на Боян Папазов, постановката на Маргарита Младенова – и двамата не се нуждаят от представяне. Всички актьори са забележителни, а Иван Бърнев и Валентин Танев – блестящи.
Постановката се базира на текстове от Алеко Константинов, като повечето от тях са непознати и на откъси от процеса срещу неговите убийци. Идеята е, че духът на Щастливеца възкръсва, за да защити убийците си и да им даде опрощение.
Всичко до тук е чудесно, мога да добавя също и отличната сценография, динамиката на представлението и добре премерената му дължина, така че се гледа леко и не доскучава. Събрано това обаче още не прави добър театър. Пиесата прилича на рецитал, защото текстовете не са свързани в някаква интересна фабула, всичко е ясно и очевидно още от самото начало и при това е поднесено леко дидактично и нравоучително. Всички знаем, че Бай Ганьо е убил автора си. Също така знаем, че Бай Ганьо си е още жив, а рицарите на светия дух така и не са намерили място в нашата действителност. Няма нужда това да се показва на сцената с крясъци и размахване на пръст. Въпреки някои интересни моменти и силната актьорска игра, емоционалното въздействие на пиесата си остава само в залата, защото всичко е казано елементарно и прекалено директно и едва ли ще ми остане някакъв спомен от това представление.
