Новият филм на Ръсел Кроу "Търсачът" ("The Water Diviner") излиза по кината в България на 27 февруари (в Европа се очаква през април), но в Австралия вече е спечелил Голямата награда за най-добър филм на Австралийската киноакадемия, а Йълдъз Ердоган – премията за поддържаща роля. Това е и първият филм, на който Ръсел Кроу е и режисьор. Това силно привлече вниманието ми, когато прочетох за него в Rotten Tomatoes, където се забелязва повече от позитивен отзвук и интерес.
Действието се развива по време на и малко след Първата световна война. Героят на Ръсел Кроу, г-н Конър, е фермер в австралийската пустош, който има талант да открива вода, търсейки я по онзи мистичен метод с клончетата. Човек с интуиция, почти гадател. Г-н Конър има трима синове, които са загинали при настъплението в Галиполи (или, както у нас е познато, битката при Дарданелите). Това е една от най-кървавите, ожесточени и променили пътя на историята битки, която всъщност е продължила с месеци. В нея войските на Британската империя се опитват да проправят път към съюзниците си от Русия, целейки да превземат Истанбул и така да свържат Черно с Бяло (Егейско) море. По план трябва да направят това за 11 дни, но не подозират, че разпадащата се Османска империя ще даде епичен отпор и ще триумфира за последен път. В резултат нацията й ще изправи глава, а един от пълководците в тази битка – Мустафа Кемал, познат и като Ататюрк, ще посочи пътя на новата Турция като светска и модерна държава. В битката загиват почти 500 хиляди британски и османски войници. В нея от британска страна са участвали предимно войници от Австралия и Нова Зеландия. За тези държави битката ще отбележи началото на пътя им за независимост от Британската империя.
На фона на всичко това няколко години след битката г-н Конър има своята скромна, човешка цел – да прибере от Галиполи останките на синовете си и да ги погребе в Австралия. Така той се озовава в Истанбул, където се настанява в семеен хотел – собственицата е чудната красавица Айше (Олга Куриленко), чийто съпруг е загинал в Галиполи. Айше има син, Орхан – отворено и симпатично хлапе, което не е загубило надежда, че баща му ще се намери. Г-н Конър достига Галиполи, където заварва полуострова осеян с кости и отново използва интуицията си, за да открие синовете си. На помощ му се притичат и от двете страни след примирието – майор Хасан (верен последовател на Ататюрк), и не толкова дружелюбните служители на британската военна администрация. Г-н Конър намира костите на двама от синовете си, а историята се заплита, когато се разбира, че може би единият син е оцелял.[[more]]От драматургична гледна точка филмът можеше да даде още много. Самият сюжет страда от известна хаотичност. Захванати са много теми, но сякаш не са доведени до край. Историческата страда откъм фактология – налага се зрителят да отваря Уикипедия, за да разбере кой кой е и да преговори уроци по история и процеси, за които може и да не му е преподавано. Търсенето на синовете на пръв поглед е основната тема, но всъщност е по-скоро най-вялата линия. Любовните искри, които припламват между героя и Айше, са силни, има химия, но също няма някакво особено развитие. Като че ли обаче най-много се запечатват общите послания – за мир, диалог, толерантност, разбиране, съчувствие. Запомнят се сцени и реплики (например когато майор Хасан предлага алкохол и Конър го пита: „Ракия?“, а майорът отговаря: „Не, узо – същата майка“, а гърците са зад хълма, заредили оръдия).
Това, което според мен е много добре изпълнено, са костюмите и сценографията. Един врящ Истанбул от началото на ХХ век, представен в целия му ориенталски хаос и космополитност, наченките на европейски моди и обноски, турското кафе, плетените на една кука виенски покривчици и, разбира се, онези сцени, в които героите някак все минават през основните исторически забележителности на този невероятен град, сърцето на три империи. Ръсел Кроу, както винаги, е на висотата на славата си.
