Обожавам "Сфумато" от 90-те (не за пръв път го пиша и декларирам), по времето, когато играеше вълнуващите си и проникновени спектакли на последния етаж в Народния театър. "Играем Петрушевска", "Програма Чехов", "Програма Радичков" са жалони за родния театър, издигнали го на световно ниво, съизмерими с уникални образци от цялата планета. После в сградата на "Руски" ("Черното руно" и подобни) ентусиазмът и творческият хъс и изобретателност малко затихнаха, оригиналността се умори... В третата, като не броим НДК, дестинация – бившата Подуенска баня – се получават отделни неща на Достоевски и особено Стриндберг, дава се сцена и път на млади таланти, но вече не е същото (и въпреки това Работилницата е с класи над останалите сцени, уникално духовно пространство)...
И докато Добчев (едната половина) има върхове и спадове (и за това съм писал), то Маргарита Младенова (другата) държеше постоянно високо, много високо ниво. До тази година – "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" (и то без сравнения с класиката на Леон Даниел) в Младежкия е посредствено представление, което едва се издържа... Затова отидох с едно наум и леки предубеждения (и силни страхове) на "Терминал 2: Самолетът закъснява".
Това трябваше да е спектакъл за емиграцията – външна и (особено) вътрешна. Началото е плакатно-злободневно-таблоидно-нахъсано – цитират се всеизвестни факти, като за капак се прожектират на екран зад актьорите. Комунистите (крадци и убийци) и ДС като кукловоди и демиурзи на "Прехода" (основно печеливши), корупцията, съдебната система, образованието, здравеопазването – всичко може да послужи като повод да напуснеш страната през Терминал 2. Вяли ръкопляскания – нищо ново, но това е повод за политически диспут, журналистическо разследване и специализиран анализ, не е достатъчно за театър (дори и компилирано от Стефан Иванов). Актьорите са добри, дори и нехаресвани от мен като скучната и еднаква Александра Василева, да не говорим за Добрин Досев от Пазарджик и Василена Гецкова (намалила наполовина теглото си), които са ми слабост, но какво от това? И за жалост, това е по-добрата третина. Следва, като пришита с бели конци и без драматургическа логика, втората част (явно за вътрешната емиграция) – поезията на Борис Христов!!! Остро политически и злободневен театър и поетичен в едно?! Всички рецитират много добре, но това е трудна, дори невъзможна задача – да задържиш вниманието на зрителите със статична лирика, докато се въртят части от сцената. И отново отзад се прожектират избрани стихове/акценти, които допълнително те разсейват, губиш връзката, изпускаш отделни думи, смисли, двустишия, мислиш си за нещо друго, ядосваш се на себе си, на спектакъла, на режисьора.[[more]]При театъра е важно да се разказва история (също и при киното), която да те грабне и да те увлече, да те разчувства и покори, и да съпреживяваш с героите, които да си говорят помежду си, а не на публиката. Рецитирането на стихове е нещо съвсем друго, а "поетичният спектакъл" (не че е много желателно да се поставя) трябва да е кратък, раздвижен и ударен, а не протяжен и скучен (час и половина въртене на стола и прозевки)... Сещам се и за един цитат – "за да си вътрешен емигрант, трябва да имаш ум, въображение, душевност и знания"!
Краят предизвиква единствено облекчение, накъсани аплаузи и вежлив "бис". Жалко за пропиляната творческа енергия и немалък талант, впрегнати в по начало безсмислено начинание...
Боян Атанасов е човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, само той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични знания в гореизброените области. За наша радост от известно време Боян има собствен блог, статии от който ще публикуваме при нас с неговото любезно съгласие. Останалите му материали можете да откриете тук.
