Ние, българите обичаме да си имаме от всичко по две – два синода, два оперативни щаба, два футболни съюза, два отбора ЦСКА, а защо не и две филмови предложения за наградите "Оскар".
Миналата седмица, докато следях завихрилия се скандал във връзка с публикация на Теодор Ушев, който коментира легитимността и архаичността на избора за българско предложение за "Оскар", като един голям киноман се замислих накъде върви киното и какви са новите критерии за "хубав филми".
В нашите кино среди обсъждат коя тема е по-актуална – тази за расизма, която се засяга в „Страх“ на Ивайло Христов, определен за българското предложение за "Оскар" от специална комисия към Националния филмов център, или тази за хомофобията в „Жените наистина плачат" на Мина Милева и Весела Казакова, предпочитан от Тео Ушев.
Не знам те къде живеят, но аз живея в България, в която и двете теми са еднакво актуални. Страдаме от толкова тежки предразсъдъци и добър пример за това е отношението ни към мигрантите, различните и към Истанбулската конвенция.
Имам приятели чернокожи, хомосексуалисти, мюсюлмани. Никога не съм гледала на тях от различен ъгъл – идваме на този свят по един и същ начин и приключваме жизнения си път на едно и също място.
Последните години ми показаха, че светът не е достатъчно зрял да води дебат по този въпрос – ние, хората, обичаме да сме радикални и пример в тази посока са унищожаването и обругаването на статуи на Христофор Колумб и провъзгласяването му за робовладелец и расист, прокламирането на фанатичен феминизъм до степен, че вече мъжете не смеят да правят комплименти, за да не ги обвинят в сексуален тормоз и изпадането в крайности по отношение на хората с различна сексуална ориентация.
Но да се върна към новите стандарти в киното и въвеждането на квоти, що е то актуална тема за филм и промяната на исторически факти.
Аз съм изключително либерален човек, но това, което се случва в киното не ми харесва. Не смятам, че в киното или където и да било другаде трябва да има квоти за жени, чернокожи или хомосексуалисти. Те създават допълнително разделение и са предпоставка за дискриминация.
Смятам обаче, че усилията трябва да бъдат насочени към осигуряване на равен старт за всички и всеки един кандидат трябва да бъде оценен на база на неговите качества, знания и умения, а не по пол, раса, етнос или сексуална ориентация. Добрият филм трябва да е интересен, да те държи залепен за екрана до последната минута и да те оставя развълнуван до степен, че да говориш за него години след като си го гледал.
Не съм съгласна да се променя историята – добро или лошо, миналото е нещо, което не можем да променим.
Не смятам, че е нормално да се заклеймяват като расистки филми като „Отнесени от вихъра“, който отразява исторически факти от Американската гражданска война.
Не смятам, че е нормално феята кръстница на Пепеляшка да е чернокож мъж, който се смята за сексуално неутрален, защото се съмнявам, че през 1697 г. на Шарл Перо и през 1812 г. на братя Грим им е хрумнало феята кръстница да е чернокож мъж, който носи рокля.
Не смятам, че е нормално Джеймс Бонд да е чернокож, тъй като Йън Флеминг ясно го описва в книгите си като бял хетеросексуален мъж.
Едва ли Марио Пузо или Копола са си мислили какъв процент от героите в „Кръстникът“ да са чернокожи, или пък Франк Дарабонт се е чудил как да вмъкне жени в „Изкуплението Шоушенк“, но и след толкова години все още затаяваме дъх, когато ги гледаме. Не си задаваме въпроса режисьорът мъж ли беше, или жена, нито забелязваме, дали има и колко от актьорите са чернокожи или хомосексуалисти.
И както е казал великият Алфред Хичкок: „Киното – това е животът, от който са изрязани скучните сцени“. Нека можем да се наслаждаваме на живота без скуката.
Автор: Цонка Дрянкова
