Fall, Skyfall

Мрачен, елегантен и вълнуващ. Новият Бонд филм. Не сме и очаквали друго от режисьор като Сам Мендес /Американски прелести, Път към Отмъщение/, но е така приятно, когато се увериш с очите си, че нещата стават все по-добри. Тоест – по-драматични. Последните три филма от поредицата до един са такива и - не знам дали заради Даниел Крейг, когото мнозина отначало отхвърлиха, но когото аз лично много харесвам като Бонд - наситени психологически. Крейг е много добър в това да направи Бонд едновременно суров и уязвим, а този път изпитанието пред него е лоялността му не само към неговия началник, но и към цялата система на британските тайни служби. Действието се развива предимно на британска територия, а  това добавя  още една доза елегантност към цялата история, ако такова нещо изобщо е възможно.

След като се завръща от предполагаемата си смърт, на Бонд му се налага да се бори  за честта и живота на Ем, около чието вероятно отстраняване от длъжност се усуква първоначално сюжетната нишка. По-късно става ясно, че това на нея й е най-малкият проблем, защото в картинката се появява и жадният за отмъщение бивш агент Раул Силва /Хавиер Бардем/, противен до степен на виртуозност. Джуди Денч прави коронната си седма роля като Ем, а наследникът й е повече от достоен, защото ще е Ралф Файнс.

В тази компания за Бонд момичето /Бенерис Малрое/можем само да съжаляваме, защото отбеляза доста краткотрайно присъствие, в момента не съм сигурна дали ще го запомня дълго. Пред очите ми в момента са предимно фигурата на Бонд в нечовешки елегантен смокинг, мрачният шотландски пейзаж, на който се разгръща  финалът и хладната сдържаност на целия филм. Под който обаче прозира чувственост, за която някои от по-далечните му предшественици  могат само да мечтаят.