Косово след войната – място на една ръка разстояние, за което не знаем почти нищо. Малкият Ненад живее с баща си и дядо си в един от сръбските анклави, охраняван от мироопазващите сили на ООН и ходи на училище с бронетранспортьор. По пътя косовските деца замерват конвоя с камъни, а бащите им с удоволствие биха извадили пушките си. Все пак децата са си деца и желанието да се повозят на странната военна машина сприятелява Ненад с три косоварчета. Политиката непрекъснато се намесва в игрите им – ту смешна, ту страшна.
Междувременно възрастният и болен дядо на Ненад умира и погребението му се оказва огромно предизвикателство за членовете на семейството.
Режисьорът Горан Радованович сам представи филма си – история, написана за родния му край и изиграна от деца, които живеят в анклавите в Косово. Въпреки тази документалност, филмът е приказно красив и много емоционален. Излишно е да казвам колко често животът е далеч по-вълнуващ от изкуството. [[more]] „Казвам се Ненад. В моето село няма други деца. Моят най-добър приятел е дядо ми. Ние с него играем домино и аз го бия всеки път, а той ми дава бучка захар.“
От миловидното личице на Ненад, който притежава само един чифт панталони и обича татко си и дядо си с най-огромната обич, до доброжелателната неадекватност на италианците и германците от силите на ООН, този филм е колкото поучителен, толкова и оптимистичен. Децата са мъдри, силни и безсмъртни. Киното – също.
