Красив и леко наивен, този филм се оказа чудесен начин за събуждане в късната неделна сутрин и макар че беше първата прожекция на феста за деня, салонът беше абсолютно пълен. Цялата стилистика на филма и почти трите часа екранно време са като продължение на някакъв сън и „говорещите сгради“ са напълно уместни в този смисъл.
Шестте епизода на филма са заснети от шестима различни режисьори - Вим Вендерс, Карим Айноуз, Маргарет Олин, Михаил Главогер, Михаел Медсен и Робърт Редфорд. Всеки от тях е избрал да разкаже за една културна институция чрез сградата, в която тя се помещава. Вендерс, който е поводът да гледаме този филм, е избрал Берлинската филхармония. В неговия филм тази лаконична и прецизно направена съвсем по немски сграда се опитва да разкаже на своя създател какво се е случило в годините от построяването й досега. Останалите сгради са Националната библиотека на Русия, намираща се в Петербург и датираща още от царско време, затворът „Halden” в Норвегия, прочут като най-хуманния затвор в света, „Salk Institute” в САЩ, операта в Осло, превърнала се в абсолютен символ на града, и парижкият център за модерно изкуство „Pompidou”. В отделните части на филма сградите говорят сами за себе си, опитвайки се да осмислят взаимодействието си с хората и мястото си в света.
Успехът е променлив. Може би с изключение на затвора, където разказът се води от името на психолога, а и това е институция, за която се знае изключително малко, останалите пет филма са пълни главно с труизми и изглеждат още по-дълги, отколкото са. Вим Вендерс вярва, че 3D технологията има голямо бъдеще в документалното кино, и този филм е един от опитите му да докаже това. Наистина и в шестте епизода има много красиви кадри, но поне за трите сгради, в които съм била лично, мога да кажа, че не се усеща нито мащабът им, нито атмосферата в тях.
Интересно като идея и концепция начинание, което може би обещава повече, отколкото киното е в състояние да ни покаже. Затова пък е отлична предпоставка да продължим това пътуване сами – наяве или насън.
