Кристин Скот Томас – прекрасна и в черно-бяло – отваря вратата и насочва пистолет право в лицето на зрителя. Така започва (и завършва) този чудесен филм на Сали Потър, която ми е любимка още от далечното време на „Орландо“ с Тилда Суинтън.
Има две много важни причини този филм да ми харесва толкова много. Първо, той е дълъг съвсем малко над един час. Напоследък това е истинска рядкост в изкуството, а честно казано, аз наистина не смятам, че дългите филми и дебелите книги обезателно стават по-умни и значими само заради обема си. Много често е точно обратното. Тук всичко е чудесно премерено, концентрирано и съвсем на място.
Втората причина са актьорите – внимание, само прочетете: Патриша Кларксън, Бруно Ганц, Чери Джоунс, Емили Мортимър, Килиън Мърфи, Кристин Скот Томас, Тимъти Спол. Кой от кой по-велики, до един перфектни в ролите си на група приятели лондонски интелектуалци, събрали се да отбележат министерския пост на един от тях – Джейн (Кристин Скот Томас).
Сред гостите са двойка лесбийки, едната от които е професор и колега на домакина (Чери Джоунс), инвестиционен банкер (Килиън Мърфи), немски шаман и лечител (Бруно Ганц) и Патриша Кларксън в ролята на здравия разум – по традиция най-готината роля във всеки филм. Ясно е, че сред приятели от толкова много години винаги има много неизказани съмнения, несподелени тайни и преглътнати недоволства. По един смешен, но и малко плашещ начин те ще развалят партито на Джанет и Били.
Повечето диалози са толкова абсурдни, че ми се струват абсолютно истински – не бих се изненадала Сали Потър да е сглобила филма си на базата на реално наблюдавани ситуации. Всички актьори изпълняват ролите си с видимо удоволствие, а Бруно Ганц е почти истерично смешен. И не на последно място, филмът е черно-бял – старомодно сниман филм за важните неща, които ни връхлитат и помитат, независимо от това колко сме успели, богати и цивилизовани.
