Киното е безсмъртно заради филми като този – иронични, умни, стилни, призвани да покажат онова, за което не може да се говори, и да разкажат онова, за което не трябва да се мълчи.
„Квадратът“ на шведския режисьор Робен Йостлунд има „Златна палма” в Кан и над 20 други награди в Европа. На награждаването в Кан председателят на журито Педро Алмодовар казва: „Политическата коректност може да се превърне в истински ад – представен по толкова изключителен начин от майстор режисьор в киноистория, тя е важно да бъде видяна!”. Точно обяснение на идеята на филма, показващ съвременна Швеция в остроумна сатира, която спокойно може да се сравни с произведенията на Илф и Петров – едновременно страхотно смешни и поразително точни наблюдения върху света наоколо.
Иронично, това е шведски филм – историята се случва в държава, прочута със социалната си система и традиционно сочена като оазис на спокойствието и повсеместното добруване на средната класа. В „Квадратът“ на Йостлунд няма средна класа, нито каквито и да било допирни точки между двата полюса на обществото, които са в центъра на вниманието му.
От едната страна е главният герой Кристиян – главен куратор в музея за модерно изкуство в Стокхолм, човек богат, уравновесен и разумен. Впрочем и много секси – Vogue вече му посветиха цяла статия, а в Интернет набира популярност кампанията в подкрепа на кандидатурата му за следващия Джеймс Бонд. Кристиян е образцов гражданин, баща и естет, човек живеещ в апартамент като от списание, който кара „Тесла” и никога не носи пари в брой. На другия полюс са хората на Стокхолм, които нямат нищо – бездомните, просяците и имигрантите, настанени в безлични блокове в лошите квартали на града. Когато един ден Кристиян е обран на улицата, двата свята се срещат и всичко се променя необратимо.
Самият обир е съвсем истинска история, случила се лично на режисьора и негова приятелка. Освен това във филма има и много други моменти, базирани на реални събития, а едноименната инсталация „Квадратът“ съществува и Робен Йостлунд е неин автор. Зрителят е напълно въвлечен в действието във всеки един момент и дори когато се смее с глас, не може да спре да се пита как би постъпил в тази ситуация.
Наистина много некомфортен филм за всеки европейски зрител. Пространствата на музея за модерно изкуство, пълни с безумни произведения от рода на купчини чакъл или безсмислени светещи надписи, създават у наблюдателя мъчително чувство на неадекватност и безсилие. Нещо подобно усеща и Кристиян при срещата си с бездомните и чужденците – един свят, чийто смисъл той е напълно неспособен да проумее. Европа в тези свои две паралелни реалности е невъзможна. Единственото спасение е чувството ни за хумор и доброто изкуство. За щастие, филми като този доказват, че на стария континент все още имаме по много и от двете.
