Носител на „Златен лъв“ от последния фестивал във Венеция и с респектиращ списък от други награди и номинации, първият ми филм от тазгодишния филм фест се оказа многообещаващо начало. Не съм и очаквала нещо по-малко.
За отбелязване е, че това е дебют на Лоренсо Вигас, който е биолог по образование и освен това е в петото десетилетие на живота си. Очевидно зад този късен първи филм стои огромната необходимост да бъде разказана една история, която по мащабите на своята трагичност се доближава до древногръцките образци.
Армандо е заможен зъботехник на средна възраст, който харесва млади момчета. Той обикаля сред бедните младежи около пазара в Каракас и ги кани срещу заплащане в дома си, където само ги гледа. Отдалече. Един ден в дома му идва Елдер – престъпник на дребно, очарователен и прям до грубост. В тази си част филмът доста напомня на „Пазолини“ на Ферара. Постепенно Армандо и Елдер се сближават и започват да споделят тайните на детството си, което ги е травмирало завинаги. И над двамата тегне демоничната сянка на бащите им и именно това ще доведе до очаквано трагичния финал. [[more]] На пръв поглед гей драма, която директно поставя въпросите за толерантността, търпимостта и уязвимостта на „различните“ в един свят, който е еднозначно враждебен към тях, това е всъщност филм за самотата, за доверието и смазващата сила на миналото. Ласкателно е да си мислим, че всичко това не ни засяга, но всъщност паралелите с родната действителност са обидно много.
Филмът е сниман превъзходно, като през цялото време околният свят се замъглява и на фокус са само двамата мъже – Алфредо Кастро и Луис Силва са изумителни в ролите си. Накрая историята завършва в пълна тишина и в ослепителната бяла светлина текат финалните надписи. Семпло и ясно. Животът, уви, никога не е такъв.
