[[more]]Отдавна не бях очаквала филм така, както “Съдията”.
Да събереш Робърт Дауни и Робърт Дювал като баща и син, е идея с потенциал не за два, а за всички възможни “Оскари” и награди. Това е “дрийм тийм”, това е шанс, който за нищо на света не бива да се пропуска. За съжаление, точно това се случва в “Съдията”. Дълга и бавна до полудяване семейна, съдебна мелодрама.
Идеята е много хубава. Робърт Дауни е преуспяващ адвокат в Чикаго, разбира се, а баща му е съдия в малко градче някъде в Индиана. Човек на достойнството, на закона, човек с твърда ръка, която от 42 години удря здраво с чукчето по съдийската си банка. Връзката между двамата е скъсана. Нещастно събитие обаче принуждава Робърт Дауни да се върне в градчето, където за беда се случва и друго нещастие. Баща му изглежда е убил човек на пътя и спешно се нуждае от брилянтен адвокат.
Следват два часа агония с елементи на напрежение и драматичност, в които разбираме, че някак си Робърт Дауни намира обратния път към баща си, в пълен сюжетен хаос. Дори правата линия на съдебния процес не успява да подреди тази история в приемлива и гледаема рамка. Захванати и изоставени са доста теми (всъщност всички възможни теми) – братята, семейното минало, бъдещата бивша съпруга, дъщеричката, смяната на костюма с тениска, завръщането на сина, задължителното бивше гадже (разбира се, все още работи в местния бар – какво клише!), семейните филми (разбира се, на лента) и, разбира се, съдията. Единствено сценографията следва някаква смисленост в този филм.
Защо тогава да гледате “Съдията”? Поради три причини:
Робърт Дювал.
Робърт Дювал.
Робърт Дювал.
Никога не бива да пропускаме роля на Робърт Дювал, защото и в “Мъпет Шоу” да играе, ще е брилянтен. Един гениален актьор, който не се страхува от старостта си, а я играе каквато е – грозна, обезсилваща, тъжна, вбесяваща, безпомощна, забравяща, объркана, болна... Именно Робърт Дювал спасява донякъде този филм, поради което в крайна сметка е препоръчителен за гледане.
