Не остарявай, любов… Уви, зад стиховете и красивите любовни истории се крие старостта – неизбежна, безпомощна и тъжна. Михаел Ханеке в „Любов“ е разказал за това всичко, което може да бъде разказано, и това ще си остане най-сърцераздирателният любовен филм в киното. „Търсач на удоволствия“ на Паоло Вирдзи разказва за същото, но по съвсем различен начин.
Ела и Джон Спенсър са възрастни и болни – тя се лекува безуспешно от неизлечимо заболяване и вижда последните си дни, той бавно губи паметта си. В добрите си моменти, които все още са достатъчно много, двамата са привлекателни старци, с типичните за възрастта си мании – тя разказва за семейството си на всеки непознат, той рецитира Хемингуей и Мелвил. Хелън Мирън и Доналд Съдърланд са просто очарователни в главните роли – красиви и достолепни, пълни с ентусиазъм и чар, напомнящи за интересния им живот, който все още е тук наоколо. Една сутрин Джон и Ела се качват на стария си кемпер, наречен закачливо „Търсач на удоволствия“, и потеглят на последното си пътешествие, напук на децата си и за удивление на света.
Паоло Вирдзи е доказан майстор на филмите-пътешествия – „Лудетини“ си остава една от любимите ми истории в този жанр. В случая с Джон и Ела предпоставките са налице, актьорите са отлични, историята е обещаваща, но крайният резултат е компромисен и не е достатъчно вълнуващ. Склонна съм да обвиня холивудската намеса – това е първият англоезичен филм на режисьора и със сигурност е имало изисквания за вписване в определени стереотипи на масовото кино. Някои от ситуациите, всъщност повечето, са предсказуеми, конфликтите са загладени, диалозите – захаросани. Превъзходните актьори до голяма степен спасяват филма, но е неизбежно да си мисля колко по-добър би бил той, ако беше направен от Вирдзи в родната му Италия.
В последните години киното сериозно обръща поглед към по-възрастните хора и техните истории, но подобни филми все още си остават рядкост. Този е приятен за гледане, слънчев и забавен, точно каквато се надяваме да бъде нашата старост.
