Познавам и харесвам Елена Алексиева от книгите й. Това е и основната причина да харесам пиесата „Терапевтът“ – постановка, в която се говори много, а се случва малко. Текстът е добър, през повечето време достатъчно увлекателен и забавен, а камерната сцена позволява и по-прибрани спектакли, без голяма динамика.
Като цяло приятно и забавно театрално преживяване, което може би разчита прекалено много на въображението на публиката.
Терапевтът е доктор Мърт – любимият ми Владимир Пенев – който е терапевт на кучета, на стопани на кучета, на себе си, на секретарката си и изглежда на целия свят. В някои моменти терапията му е смислена, в други плашеща, а в трети направо безсмислена. Приблизително в тази гама варират и историите на пациентите му. Младо семейство, което отглежда куче вместо бебе, възрастен човек, който оплаква умрялото си куче като единствената си близка душа на този свят и застаряващата госпожица Фани, която приема своето куче за човек и партньор.
Първите сесии на пациентите с доктор Мърт са интересни, смислени и впечатляващи – нещо характерно за текстовете на Елена Алексиева. Постепенно драмите прерастват в абсурд и пиесата започва да напомня по нещо „Козата или коя е Силвия“ на Едуард Олби. Но докато Олби не се страхува да изведе тезата си до край и да конфронтира героя на пиесата си с публиката и дори с целия свят, в „Терапевтът“ авторката се впуска в обобщения и символика, които поне за мен правят непонятна цялостната идея. Към края пиесата е малко объркана и налудничава, но актьорите играят така всеотдайно, че това почти не личи.
Първите сесии на пациентите с доктор Мърт са интересни, смислени и впечатляващи – нещо характерно за текстовете на Елена Алексиева. Постепенно драмите прерастват в абсурд и пиесата започва да напомня по нещо „Козата или коя е Силвия“ на Едуард Олби. Но докато Олби не се страхува да изведе тезата си до край и да конфронтира героя на пиесата си с публиката и дори с целия свят, в „Терапевтът“ авторката се впуска в обобщения и символика, които поне за мен правят непонятна цялостната идея. Към края пиесата е малко объркана и налудничава, но актьорите играят така всеотдайно, че това почти не личи.
Като цяло приятно и забавно театрално преживяване, което може би разчита прекалено много на въображението на публиката.
