Изкуство

"Тъпи" филми

Обичам да цитирам великия Франсоа Трюфо: "Нищо не вълнува така както среден американски филм!"

"Тъпи" филми

Обичам да цитирам великия Франсоа Трюфо: "Нищо не вълнува така, както среден американски филм!" Аз стигам дори и по-далеч: "Нищо не може да те поучи и да те накара да се замислиш така, както слаб американски филм!" Разбира се, още гениалният затворник от Редингския зандан (осъден за содомия) казваше (е, добре де, един негов циничен герой от "Дориан Грей"), че простите удоволствия са последното убежище на сложните личности!

Тази седмица гледах "Ченгето на мола 2" – оценка 4 в IMDB. Едноименният герой (Кевин Джеймс, великолепен "стендъп" комик, който подобно на всичките си колеги от "Saturday Night Life" снима доста слаби филми), дебел, набит, недодялан, без врат, с телосложение на бик за корида и кръгло добродушно и наивно лице на цирков клоун, с уплашен и молещ за разбиране и пощада поглед, пазач в мол, самотен неудачник с невръстна, също огромна дъщеря ("ние, Бларт, имаме широк таз, дебели глезени и нисък център на тежестта"), държи реч пред колеги: "Пътят на живота винаги е в ремонт!!! Както е казал британският писател Джоузеф Конрад (пояснявам, всъщност поляк по рождение, автор на "Сърцето на мрака", по който роман е заснет "Апокалипсис сега"): "Живеем така, като сънуваме/мечтаем – сами!!!"[[more]]"Франчайзът" "Бързи и яростни" (пускам линк към първата част, класика, само втората серия беше слаба, а третата – просто различна) ми е любим. Там Дом Торето (Вин Дизъл, разбира се, който според майка ми е образец за мъжка сексуалност), мускулест гологлав здравеняк с едри черти и с природна интелигентност, личен кодекс на честта и без образование, проронва през стиснати устни мъдрости, които отдавна осмислям: "Никога не обръщай гръб на семейството, дори то да ти обърне гръб!" (опитвам, както и да "простя, но да не забравя" – друг мъдър съвет, но не ми се удава; слаб и отмъстителен съм явно, успявам де се полуобърна само с рамо, но не и с лице); "Аз нямам приятели, имам семейство". Като в латиноамерикански сериал неговата приятелка (Мишел Родригес), в която е лудо и всеотдайно влюбен, е с амнезия. Когато тя си припомня всичко и го пита защо всъщност нищо не ѝ е разказал, отговорът е: "Не можеш да кажеш на някого, че те обича!!!"

Да не споменавам, че доста надменни "интелектуални" режисьори с "мисия в изкуството" и високи (невинаги основателни, даже напротив) претенции, гнусливо и снизходително бърчещи нос пред "масовото кино", могат доста да се поучат как се изграждат пълнокръвни и достоверни образи, на които зрителите симпатизират и с които съпреживяват и се идентифицират, как се работи с актьорите, а и как се води и снима плавен и интригуващ разказ без скучни моменти и необмислени паузи и луфтове от занаятчиите, подписващи се под "тъпи" филми...

За финал: една прелестна премиера по екраните, "Вечната Аделайн" (Блейк Лайвли е новата Скарлет Йохансон). И пак няколко фрази, забиващи се като нажежен пирон в съзнанието ми: "приемай всичко" ("like all") и "едно е да си жив, друго е да живееш" (брилянтно, винаги съм се чудел как най-лаконично и точно да го изразя)...

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.