След видяното тази вечер се замислих дали обяснението защо това е най-малко играната пиеса на Шекспир в България не е защото тя е най-глупавата му пиеса. Но понеже вината едва ли е в барда и творчеството му, преживяло векове, причината определено е някъде другаде.
Може би е в мен. Не знам дали познавате това усещане за неадекватност, когато хората около вас се смеят на нещо на сцената – като например въртящ се вибратор, изкуствено шкембе или непристойни телесни звуци – а вие седите в недоумение и някак си ви става все по-тъжно. Точно така се чувствах днес, а съдейки по празните места след антракта и разговорите във фоайето след края на спектакъла – не бях единствена.
Може би е в постановката. Осъвременена в пълна степен – с нелоши костюми, хубави декори и вкарване на мобилните телефони като неразделна част от действието, но също така с много неприлични шегички и дори един-два актуални политически намека, крайно неуместни. Почеркът на английския гост-режисьор Ръсел Болъм си личи във всяка сцена. Поне половината спектакъл прилича досущ на филмчетата за Бени Хил или Мистър Бийн, които са смешни наистина, но не ни се поднасят под името на Шекспир. Има жена с брада, нелепо момче с шина на врата, двойка лесбийки и две гей двойки – всичките щастливо женени накрая. Актьорите падат, стават, търкалят се, плезят се, кикотят сe без причина и през цялото време крещят – тук Рени Врангова се старае особено много.
Жалко, защото пиесата има потенциал да бъде интересна и приятна за гледане. Преди всичко ако е поне наполовина по-кратка – три часа и половина бутафория са твърде много за край на работния ден. Историята за двете уиндзорски съпруги, които отмъщават на Сър Джон Фалстаф за неискрените му комплименти и ухажвания, е достатъчно елементарна и забавна. Филип Аврамов като Сър Джон прави и невъзможното да изглежда убедителен под всички подплънки, перуки и изкуствени мустаци и през повечето време успява. Иван Бърнев и Стефания Колева са чудесни и смешни, на моменти дори трогателни. Никой от останалите участници обаче не е на тяхното ниво.
Напоследък Шекспир стана популярен и много поставян автор на българска сцена. Ако погледнем на „Веселите уиндзорки“ като на експеримент, добре е да има и такъв поглед, една алтернатива на всички драми в стихове (уиндзорките са в проза). Просто това не е моята алтернатива.
