Изкуство

"Вестник на властта" - не можем без свободни медии!

"The Post" ще е по кината през март и е един от кандидатите за "Оскар" за най-добър филм тази година.

"Вестник на властта" - не можем без свободни медии!

Стивън Спилбърг е бил напълно готов с друг проект, за който целият екип вече е бил в Италия, когато прочита сценария на 30-годишната Лиз Хана за The Post (заглавието е преведено у нас като „Вестник на властта”). [[more]] До този момент никой не е чувал за младата жена, а самият сценарий е творческо предизвикателство към нея от приятеля й. Лиз е била силно увлечена от автобиографията на Катрин Греъм, Personal History, която разказва живота на издателката на The Washington Post. Предлага й да се пробва и да превърне книгата в сценарий за филм. Резултатът е такъв, че Лиз Хана беше номинирана за „Златен глобус” за най-добър сценарий.

Когато Стивън Спилбърг започва да чете, още на 30-ата страница си представя Мерил Стрийп като Катрин Греъм и Том Ханкс в ролята на редактора на вестника Бен Брадли. Режисьорът прекъсва всичко, което прави в момента, връща хората си от Италия, събира Том и Мерил за пръв път заедно пред камера и дава много кратък срок за новата продукция, за да не се изпусне историческият момент – избирането на първата жена президент на САЩ. Вместо това се случва немислимото, което обаче, както стана ясно по-късно, поставя „Вестник на властта” в много актуален контекст.

Всички сме чували за аферата Watergate, разказана от смелите журналисти на The Washington Post (ако не сте гледали „Цялото президентско войнство” на Алън Пакула, гледайте го), но не много хора знаят, че преди Никсън да бъде изпратен в историята, е имало друга катализираща събитията и смелостта на пресата история.

През 1971 г. военният анализатор на RAND Даниел Елсберг (в ролята е Матю Рийз) изнася хиляди страници секретни документи (т.нар. Виетнамско досие или Pentagon Papers), включително информация за години груби лъжи на


американските правителства. След като The New York Times публикува част от документите, съдът налага забрана за последващи публикации, но The Washington Post получава достъп до документите чрез смелия репортер Бен Багдикиан (Боб Оденкърк). В един критичен момент собственичката Катрин Греъм трябва да вземе тежкото решение дали да ги публикува и да рискува всичко, или The Washington Post да остане един „малък местен вестник”.

И тук става интересно, защото сюжетът сякаш се свива до колебанията и мислите на една жена и нейното еманципиране сред групата важни членове на борда на вестника и най-различните й съветници, до един мъже. Катрин Греъм е единствената жена в стаята, единствената жена на масата на решенията, единствената, която е била фактор за съобразяване от немай-къде (мъжът й е починал и е оставил управлението на вестника на нея). Жена, която до 45-годишна възраст не е работила нито ден, която е виждала себе си единствено като майка и съпруга, попада в ситуация, в която трябва да реши национален въпрос, да застане на първа линия и да защити свободата на медиите и основната им роля – да държат управляващите отговорни.

Мерил Стрийп е перфектна точно в това – да покаже еволюцията на Катрин от една стеснителна, търсеща одобрение, пренебрегвана и мънкаща личност през трудните моменти на лични колебания до това да устиска пред мъжете едно окончателно тежко и принципно решение и да се заяви като истинския собственик на вестника. Логично е номинирана за „Оскар”.

Разбира се, без подкрепата на Бен Брадли (Том Ханкс), редакторът, който за миг не се колебае да публикуват или не, решението й щеше да е още по-голяма агония. Том Ханкс пък е чудесен в тази подкрепяща роля – присъства постоянно, без да се натрапва на действието и без да обсебва екрана.

За мен лично The Post трябваше да попадне в ръцете на Ридли Скот. Стивън Спилбърг безспорно е много добър, но филмът ми се струва разпокъсан и (вероятно защото е бързал) малко претупан. Определено ми се наложи, като човек, който нищо не знае за Виетнамското досие, да го гледам втори път, за да схвана всичко, което се случва. Изобщо не може да се сравнява с „Цялото президентско войнство” – според мен силата на Спилбърг е по-скоро в историческите драми („Линкълн”), отколкото в един такъв „репортажен” сюжет.

И въпреки това филмът е много ценен: най-вече защото човек се замисля за това колко важни за демокрацията са независимите и свободни медии (много актуално за България) и каква нужда имаме от смели журналисти. А и е цяло удоволствие да гледа Мерил и Том заедно!