ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Владо Пенев: Моля, не ръкопляскайте прави в театъра

Владо Пенев: Моля, не ръкопляскайте прави в театъра

Театърът е магия, случваща се между актьорите, които са на сцената, и публиката, която седи в тъмната зала. Да повторим – публиката СЕДИ в залата. И когато пиесата свърши и заглъхнат последните думи, емоциите още са във въздуха, а залата е тъмна… в този миг публиката трябва да остане седнала, както е редно да бъде в театъра от векове насам. И да покаже одобрението си чрез аплодисменти така – седнала. Ето това разказа с присъщата си емоционалност актьорът Владимир Пенев на дискусията "Театърът и публиката", състояла се в рамките на четвъртата "Нощ на театрите". Разговорът засегна и много други теми, свързани с общуването между зрителите и актьорите. Някои от тези теми са важни и големи, други са почти болезнени – нима си даваме сметка какво причинява на един актьор, живеещ в кожата на героя си друг живот на сцената, звъненето на мобилни телефони в залата? Не добавям продължението, когато част от зрителите отговарят на обаждането – аз, като зрител, се срамувам дори само че присъствам на подобни сцени.

Да се върнем на аплодисментите, тъй като напоследък ставането на крака моментално след спектакъла стана някак задължително. Без да съм запозната с театралния етикет достатъчно, самата аз го възприемам като знак на голяма почит към хората пред нас на сцената и тяхното изкуство. Ето защо понякога, когато видяното в театъра за мен не е достатъчно изкуство, предпочитам да не ставам на крака. И неизменно оставам единствено седящо островче сред изправените хора, гледащи ме осъдително. Затова е важно да предам посланието на Владимир Пенев и колегите му, присъстващи на дискусията. Не, актьорите не възприемат нашето ставане на крака като голям жест. От сцената това нерядко прилича на нетърпение, на пресилен възторг, на нарушаване на негласното споразумение – те да са прави пред нас, приемащи овациите ни, ние да сме седнали пред тях, аплодиращи ги. Седнали, защото искаме да удължим още малко времето си като публика. Да удължим мига си на присъствие в пиесата и съучастието си в магията. А нашето съучастие е в това – да седим и да гледаме.

Отделно от това се замислих за случаите, в които ставането на крака е абсолютно задължително – примерно когато на сцената има юбиляр или когато представлението е в чест или в памет на някого. Помня времето, в което се ставаше на крака само в тези случаи, и това правеше този жест специален и вълнуващ. Сега сме го девалвирали напълно. Жалко.

Затова нека послушаме любимите си актьори и следващия път в театъра да аплодираме седнали. Малък жест е, но им го дължим.

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...