Театърът е магия, случваща се между актьорите, които са на сцената, и публиката, която седи в тъмната зала. Да повторим – публиката СЕДИ в залата. И когато пиесата свърши и заглъхнат последните думи, емоциите още са във въздуха, а залата е тъмна… в този миг публиката трябва да остане седнала, както е редно да бъде в театъра от векове насам. И да покаже одобрението си чрез аплодисменти така – седнала. [[more]] Ето това разказа с присъщата си емоционалност актьорът Владимир Пенев на дискусията "Театърът и публиката", състояла се в рамките на четвъртата "Нощ на театрите". Разговорът засегна и много други теми, свързани с общуването между зрителите и актьорите. Някои от тези теми са важни и големи, други са почти болезнени – нима си даваме сметка какво причинява на един актьор, живеещ в кожата на героя си друг живот на сцената, звъненето на мобилни телефони в залата? Не добавям продължението, когато част от зрителите отговарят на обаждането – аз, като зрител, се срамувам дори само че присъствам на подобни сцени.
Да се върнем на аплодисментите, тъй като напоследък ставането на крака моментално след спектакъла стана някак задължително. Без да съм запозната с театралния етикет достатъчно, самата аз го възприемам като знак на голяма почит към хората пред нас на сцената и тяхното изкуство. Ето защо понякога, когато видяното в театъра за мен не е достатъчно изкуство, предпочитам да не ставам на крака. И неизменно оставам единствено седящо островче сред изправените хора, гледащи ме осъдително. Затова е важно да предам посланието на Владимир Пенев и колегите му, присъстващи на дискусията. Не, актьорите не възприемат нашето ставане на крака като голям жест. От сцената това нерядко прилича на нетърпение, на пресилен възторг, на нарушаване на негласното споразумение – те да са прави пред нас, приемащи овациите ни, ние да сме седнали пред тях, аплодиращи ги. Седнали, защото искаме да удължим още малко времето си като публика. Да удължим мига си на присъствие в пиесата и съучастието си в магията. А нашето съучастие е в това – да седим и да гледаме.
Отделно от това се замислих за случаите, в които ставането на крака е абсолютно задължително – примерно когато на сцената има юбиляр или когато представлението е в чест или в памет на някого. Помня времето, в което се ставаше на крака само в тези случаи, и това правеше този жест специален и вълнуващ. Сега сме го девалвирали напълно. Жалко.
Затова нека послушаме любимите си актьори и следващия път в театъра да аплодираме седнали. Малък жест е, но им го дължим.