Много хора ме питат защо още нямам пост за “Вроден порок” на Пол Томас Андерсън – един от идолите ми от последните 20 години (многократно съм гледал “Hard Eight” или “Сидни”, излъчван по бТВ и неоткриваем по торенти, шедьовъра “Буги нощи”, “Магнолия”, “Гроги от любов”, “Ще се лее кръв”, само “Учителят” ме разочарова – объркан, разхвърлян, неясен, разфокусиран, но с великолепни актьори) – минал необичайно тихо по екраните зад океана, с 27 не особено авторитетни награди, две номинации за “Оскар” и оценка 6,8 в IMDB, при положение че съм го поставил доста нависоко в годишната си кинокласация. Е, дойде му времето (а и "Бърдмен" чака), но ще започна малко отдалеч...
Постмодернизмът в литературата, за разлика от киното, е мъртвородено течение, акламирано от шепа критици по света, които си пишат апокрифни монографии и си ги четат помежду си (е, добре де, “Миналото лято в Мариенбад” на Ален Роб-Грийе е изключение, но защото е и филм на писател от това течение); чудя се на кого да подаря тома на Натали Сарот. В средата на 90-те години се бях амбицирал да видя дали американските писатели постмодернисти стават за четене и след като едвам издържах “Нюйоркска трилогия” на Пол Остър (който веднага след това за радост се преориентира към добрата класическа психологическа литература), започнах да издирвам “Обявяването на серия 49” на Томас Пинчън (когото никой не е виждал от 50 години, има само една неясна снимка, а май живее на лодка, закотвена в Сена, близо до центъра на Париж), издадена около 10 ноември от “Народна култура”. И не щеш ли, докато разпитвах в една книжарница, досаждайки на персонала, преводачката Жечка Георгиева, грозновата фина и елегантна жена с примирена интелигентност, вроден аристократизъм и тиха ерудиция, настоя да ми подари нейното копие, така или иначе си я имала на английски! Неохотно приех, а от романа нищо не разбрах! Е, разбирате защо подходих скептично и предубедено към “Вроден порок” – той е заснет по роман на Пинчън от 2009 г.! Филмът обаче е доста добър, оригинален и увлекателен, дори забавен и с напрегната фабула, и е незаслужено подценен от критиката и зрителите.
Пренасяме се в “златно време” – началото на 70-те, идеалите на “децата на цветята” са още живи, атмосферата е преизпълнена с ентусиазъм и надежда, “прави любов, а не война” е всеобщ лозунг, облеклото е цветно и шарено, елегантно по един нов и интересен начин, но зад ъгъла наднича параноята, шпиономанията, петролната криза, “Уотъргейт”, войната във Виетнам и едно загубено (Ричард Никсън, Джералд Форд, Джими Картър) десетилетие за Америка...
Лари “Док” Спортело (какво щастие за киното е, че Хоакин Финикс се върна към актьорството) е необикновен частен детектив – хипи с боси крака, сандали и клош панталони, симпатичен, лъчезарен, обаятелен и чаровен, с огромни бакенбарди, рошава дълга коса, постоянна отнесена усмивка и благ поглед в светлите очи. И често напушен, което обаче не му пречи да е кален и опитен професионалист... Една сутрин при него идва голямата му любов (явно несподелена) – елегантната дори в отрязани дънки, спираща дъха красавица Шаста (Катрин Уотърстън, изненадващо хубавата и талантлива дъщеря на грозника Сам Уотърстън), с аскетично, нацупено, манекенски перфектно лице, стройна висока фигура и палав и загадъчен нрав, която би накарала добродетелен патриарх на огромна фамилия безразсъдно да счупи касичката-прасенце на децата и да избяга със семейните финанси с нея накрай света и която в момента е любовница на ексцентричния милионер, здрав мъжага с идеален загар и бисерни зъби Майкъл Улфман (най-накрая роля по мярка на Ерик Робъртс), ала със знанието и съгласието на меркантилната му, хищна и пресметлива съпруга с кукленско лице Слоун (Серина Скот-Томас, по-красивата в пъти и по-малка сестра на Кристин Скот-Томас), която на свой ред палува сексуално с изваян млад жиголо – наемен работник в имението...[[more]]Улфман изчезва, май е отвлечен; Слоун наема Док да го намери, Шаста се покрива, лейтенант Крисчън “Бигфут” Бьорнсен (най-накрая признах Джош Бролин за голям актьор) – огромно ченге с квадратна глава, суров поглед, жестоки очи, уклон към непредизвикано брутално насилие и изсечено лице, с което като с гюле можеш да събаряш сгради, който искрено мрази Спортело (както всички хипита и безделници) – му диша във врата, мяркат се странният и осведомен за всичко подземен авторитет Сончо (Бенисио дел Торо), слабохарактерният и мекушав музикант Кой Харлингън (Оуен Уилсън), потайно заплашителният и прикрито агресивен Тарик Халил (Майкъл Кенет Уилямс, “Омар” знаете къде)... Нашият герой ентусиазирано и с тих фатализъм се потапя в сенчест свят на двуличие, подлост, алчност и аморфни като океанска мъгла конспирации (и отнася много бой, точно като Марлоу), сблъсква се с престъпници – доносници на вездесъщите тайни служби, които ги покровителстват, както и с хора на закона, които са на заплата при подземни босове, подкрепян изненадващо и работещ в тандем с Бигфут, който е всичко друго, но не и нечестен, лицемерен и корумпиран. Постмодерна смес от Чандлър, Хамет, Джеймз Елрой, Елмор Ленърд и класически филм ноар...
Краят също ни е познат (цитатите и намигането за маниаци и ерудити са задължителни) – Док кара открита спортна американска кола към залеза, а до него е Шиста... Е, може би още на следващия завой тя пак ще му избяга, но какво от това? (Всяка трошица щастие е безценна.) Неговото налудничаво и упорито в заслепението на истинската любов търсене ще започне отново (и после пак), а знаем, че важен е пътят, не толкова целта!
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
