Признавам си, че може би част от нещата, които открих за себе си във филма One day, са мои лични настроения и размишления, които авторите едва ли са имали предвид, но в крайна сметка това е единственият начин киното да ни развълнува – като ни каже нещо лично и само за нас. Обективно погледнато мога да добавя, че и Ан Хатауей и Джим Стърджис играят прекрасно, че историята не е захаросана, че със сигурност няма да се сетите какво се случва и че филмът е сниман красиво и с много настроение и се гледа с удоволствие.
Историята е известна и достатъчно експлоатирана – по стечение на обстоятелствата героите са заедно в деня на завършването на университета и в течение на следващите двадесет години се виждат или чуват все на този ден. Онова, което ми хареса на мен беше, че въпросният ден беше доста произволно избран, просто като един ден в годината, в който всеки от тях отново и отново има повод да се огледа и да помисли докъде е стигнал. Нещо като съотнасяне към младежките мечти и амбиции и равносметка за това дали компромисите, които правим с живота си, не са минали вече отвъд границата на личния провал. Това е нещо, което всеки от нас разбира и може да си представи – да вземем например днешният ден – можем ли да си спомним какви сме били преди една година… преди две… преди пет или дори повече? Не точно какво се е случило на този ден, а какво ние помним за себе си – понякога сме били сами и щастливи, а понякога самотни и нещастни, понякога работата ни е била интересна и мотивираща, а друг път твърде много и изморителна, понякога сме учили с любопитство и желание, а друг път насила и без смисъл… минали сме през всичко това, също като героите на филма. И не е толкова важно докъде сме стигнали, защото пред всеки има още много дни и възможности, по-важното е да осъзнаем, че всеки един ден съдържа целия ни живот, цялото ни Аз сега, че не е просто низ от часове, които ще отминат, а е възможност да го случим така, както искаме да е животът ни изобщо. Добре е да се сещаме за това от време на време…
